По-малкият джерег го гледаше изпитателно.
— Добре — каза му Савн. — Ето я и първата трудна част.
Ножницата на сабята се хлъзна в дупката във восъка с изненадваща лекота, а после канията на камата — също толкова лесно. Той поднесе парче нажежено дърво над восъка, за да го разтопи, после задуха по запушалката. Вече разполагаше с една кана с вода със стърчащи от нея две кожени кании, като стръкове от букет цветя, който поначало не е изглеждал особено красив.
— Хм — каза той на джерега. — Не изглежда никак зле. Да видим първата проба. — Духна в отвора на ножницата на сабята и бе възнаграден с бълбукане от съда, както и с излизащия отвътре въздух по лявата му длан, над другата ножница.
— Не пропуска въздух — каза Савн на джерега. — Май наистина ще свърши работа. Хубаво, че материалът му е толкова добър.
После седна до източняка и сложи ръка на гърдите му. Влад не реагира на допира — и по-добре, че не знаеше какво предстои. Тази част си беше страшна и Савн се боеше, че ако се поколебае, ще изгуби всякаква смелост.
— Започваме — каза той на джерега и разтвори раната с пръсти.
Дупката беше малка, но грозна, между петото и шестото ребро; не кървеше много, но продължаваше да бълбука на пяна и издаваше хриплив звук, който не можеше да излезе от мъртво тяло. Краят на ножницата щеше лесно да се пъхне в отвора, но трябваше да го прокара през външния ръб на раната, който можеше да се окаже много голям.
Савн започна да огъва ножницата, но каната се килна на една страна и за малко щеше да се прекатури. Той изруга, остави раната и изви ножницата с две ръце, но пък я прегъна. Така изобщо нямаше да стане.
Усети, че се е разтреперил, и за малко щеше да се откаже, но стисна зъби и занамества каната под такъв ъгъл, че да може да вкара края на ножницата в раната без никакви остри огъвания.
Отново разтвори раната с пръстите на лявата си ръка и се помъчи да напъха острия ръб на ножницата в нея. Беше съвсем плътно и кожата покрай раната леко се разкъса, но успя да покрие дупката, загръщайки външния ръб на раната около ножницата. Задържа я на място колкото можа по-здраво — съжали, че не бе измислил начин да я закрепи, без да използва ръката си. Е, с малко късмет кожата на Влад щеше да я запуши, а нямаше да се налага да е задълго.
След това захапа с уста канията на камата, стисна още по-здраво с лявата си ръка и вдиша през канията.
Резултатите бяха смайващи.
В каната се чу къркорене и Влад трепна; Савн едва успя да задържи ножницата на сабята на мястото й над раната. Но я стисна здраво и когато се осмели да погледне източняка, почти не можа да повярва на промяната. И двете страни на тялото му вече се разширяваха равномерно, а гърлото му вече не беше извито под толкова нелеп ъгъл — Савн беше мислил, че и да се получи, едва ли ще е толкова бързо. Изведнъж се уплаши да не би да се е престарал, въпреки че не знаеше дали е възможно, нито какви ще са последствията.
Съжали, че не бе обърнал повече внимание на нормалния тен на Влад, но кожата му определено беше загубила пепелявия си цвят, а и устните му вече не бяха толкова посинели. Беше престанал да мята ръце и дишането му беше станало по-дълбоко и бавно.
— На това му се вика бързо — подхвърли Савн на джерегите. По-малкият изсъска, разпери криле и остана така неподвижен. „Може би ми показва, че е доволен“ — обнадежди се Савн.
Следващата стъпка обаче беше най-трудната: да запуши раната, без да позволи белият дроб на Влад да се смъкне отново.
Лявата му ръка продължаваше да притиска ножницата в раната от лявата страна на Влад; той увеличи натиска колкото бе възможно и взе камата в дясната си ръка. Един от джерегите изсъска.
— Млъкни — каза му Савн разсеяно. — Мъча се да му помогна.
Да изстърже с ножа късчета от восъчната запушалка, докато в същото време държи здраво раната, беше може би най-трудното, което бе правил някога — ако се беше наложило да бърза, сигурно изобщо нямаше да може да се справи. Но сега толкова се беше съсредоточил, че почти не забеляза, когато Влад отново заговори, този път с думи, макар и без някакъв особен смисъл зад тях. Савн го чу, че говори, но не му обърна внимание.
След като плоското на ножа се покри със стружки восък, той ги изсипа върху едно от парчетата плат на камъка, след което се залови отново, преди да му е останало време да помисли колко трудно е всъщност. Следващото го изтърва, остави го на земята и се захвана отново, като този път успя да го изсипе върху плата. После — още веднъж.
Това може би стигаше.
Восъкът се бе разтопил и доскорошният плат вече трябваше да свърши работа като кръпка, не пропускаща въздух. Той я вдигна за единия край и я развя, за да се охлади.