Но я почисти отново, като пестеше водата, а после я уви с онова, което бе останало от чистия чаршаф от Тем. Отново забеляза колко се накървави водата и се зачуди дали е важно; в края на краищата беше кръвта на Влад; може би за него беше по-добре.
Отново се облегна на дървото. Замисли се дали трябва да се върне в дома на майстор Знахар, където го чакаха, но не искаше да остави Влад сам. Предпочиташе да не рискува с никого и с нищо, нито неволно, нито нарочно, и така да развали цялата работа.
След като тази мисъл се оформи в главата му, осъзна, че е доволен от себе си — успял беше да се справи с много трудна задача в условия, които съвсем не можеха да се нарекат идеални, въпреки че имаше съвсем смътна представа за проблема, да не говорим за решението му. Погледна Влад и се усмихна, после погледна двата джерега, кацнали вече един до друг на земята и с прибрани крила.
— Имам чувството, че мога да се справя с всичко — каза им.
По-малкият го изгледа за миг, после се изви, отпуснал глава, и загледа Влад. Каква ли беше връзката между Влад и двата джерега? Разбираше, че трябва да има нещо общо с вещерството, но каква точно? Щеше ли да го научи някога? Щеше ли да стане някога достатъчно добър вещер, за да може да прави сам такива неща?
Защо не?
След като можеше да спаси човешки живот само с помощта на кана с вода и две парчета кожа, трябваше да може да прави и заклинания, особено след всичко, което му бяха показали досега. Спомни си за онова странно състояние на ума, в което се чувстваше като в сън, но мислите му бяха по-отчетливи, отколкото като буден — далечни, но ясни и отчетливи. Защо да не може сам да се доведе там? Спомни си как го беше направил Влад; трябваше да може да го постигне и сам.
Отново се облегна на дървото и си представи как потъва в него. Бавно и методично се подложи на процедурата, която Влад му беше показал, като отпусна глава, врат, рамене, ръце, всяка част на тялото си. Щом стигна до петите, почувства, че е изпаднал в странно, полусънно състояние — знаеше, че може да се раздвижи, ако поиска, но не искаше; по своя воля се задържа неподвижен и съвършено отпуснат. Чувството беше необичайно, но не точно това, което целеше.
„Потъни — каза си той. — Навътре в дървото, надолу в земята. Почувствай се тежък. Аз съм лъч светлина и празен, и ще отпътувам навътре и надолу. Аз съм тежък и затова пропадам. Има стъпки, които водят навътре в дървото, през корените му. Ще ги направя, една по една, и с всяка стъпка ще стигам все по-надълбоко“. И за негова изненада, самовнушението подейства — почувства се лек като въздуха и в същото време — тежък като камък; зрението му беше напрегнато като в сън, а не можеше да го контролира.
Много ясно усещаше собствения си дъх и звуците от малките, щъкащи наоколо животинчета, светлината, процеждаща се през клепките му. Пожела да се отдели от всички тези неща, които бяха част от собствения му свят, затова си каза: „Отново, още по-надълбоко. И още. Потъни навътре, и надълбоко“.
Представи си как тялото му потъва през пръстта и глината, и камъка — и с всеки следващ пласт все повече се отдалечаваше от себе си, от Влад, от света, който познаваше. Осъзна, че контролира „потъването“ си, затова се отказа и се остави да се понесе сам, без усилие на волята.
Пропадаше през земята към по-долни пластове и пространства — сам, въртеше се на място, виждаше без очи, вървеше надолу и надолу без крака, преминаваше през пустота, в която чувствата са бледи и прозрачни, а сетивата се превръщат в белезникава мъгла, през която прозират мислите. Гледаше се отстрани, отразен в това тясно и самотно пространство, и осъзнаваше, че всъщност не е сам, че никога не е бил сам. Сестра му, майка му и татко му, майстор Знахар — всички те бавно се въртяха около него, зареяли поглед встрани; собственият му поглед се отдръпваше и се отправяше напред и напред, преминаваше през всички тях и отвъд тях, отвъд приятели и близки, отвъд източняка.
Сътвори си огромен лес, през който да върви — гора, каквато никога не беше виждал, в която дърветата търкаха рамене едно в друго и високите им дебели клони оформяха покрив. В краката му се въргаляше голям сребърен бокал. Вдигна го и го поноси малко, наслаждавайки се на хладината, която си представяше между пръстите. А наистина ли си я представяше?