Лесът се разтвори в широка поляна, на която растяха високи треви. Вече беше бос. Харесваше допира на тревите до стъпалата си. В средата на поляната имаше езерце с чиста вода. Той натопи в него бокала и пи. Водата беше много студена, но в същото време той знаеше, че може да се гмурне в нея и ще е топла като в пролетен следобед. Помисли дали да не го направи, но нямаше време.
Продължи напред и се озова пред висок каменен зид. Беше му се случвало насън преди и се беше случвало ненадейно, изпъваше се изведнъж във всички посоки и се издигаше високо над него. За миг се побоя, сякаш беше повече заплаха, отколкото препятствие, но си помисли: „Това е моят сън, мога да направя каквото си пожелая“.
И се понесе към небето като джерег, направи един кръг и после — нагоре, над стената и сетне — над бездната на бъдещето, в която можеше да се спусне или да скочи, а този избор беше труден, но пълен със смисъл.
Като джерег?
Тук имаше джерег… не, бяха два — летяха над него и под него и му говореха: „Не е ли страхотно да летиш и да летиш, и да летиш? Но сега трябва да избереш, да избереш, да избереш“.
Ядоса го, че джереги трябва да му казват какво да прави, но реши да не избира и вместо това продължи над стената и после — нагоре, лек като въздуха, стоплен от ветровете на случайността, докато бремето на собствената му сила не заплаши да го притегли надолу.
— Криле ми трябват — каза той на пустотата около себе си.
— Не — отвърна му непознат глас. — Ти си криле. Ти не летиш. Ти си полет.
Изненадата, че чува глас там, където нищо не можеше да съществува извън волята му, бе притъпена от самите думи. Какво означаваше да си полет? Вече беше загърнат в тъканта на съня, който бе сътворил, и в това мигновено объркване пропастта и светът изчезнаха, оставяйки го безтелесен и сред никъде, но той едва го забеляза, защото усещането за полет не го напусна, и Савн мигновено разбра, че тъкмо в това е отговорът.
— Значи мога да отида навсякъде. Мога да направя всичко.
— Да. — Гласът беше тих и отекваше странно в уши, които не бяха негови, с възраст и пол, които бе невъзможно да се определят, а и нямаше никакво значение.
— Но това е само сънят ми. Когато се събудя, не мога да летя и пътеката е само една.
— Това място винаги ще бъде тук.
— Но то не е истинско.
— Истинско ли? Не. Не е. Хитрината е в това да намериш това място по единствената пътека, която си мислиш, че имаш. Тогава може би ще намериш и други.
— Не разбирам.
— Знам.
— Тук живее Влад, нали?
— Понякога.
— Ти да не си Г’мон, Господарят на сънищата?
Отговорът бе придружен от смях, който му напомни за смеха на Полий.
— Не.
— Кой си тогава?
— Това е без значение.
Под него и около него прозираха точици светлина. Знаеше, без да го опитва, че може да се съсредоточи върху всяка от тях и да научи за нея, и щеше да е толкова важно, колкото да реши да го стори. Но как да избере между всички тях?
— Кое е от значение?
— Ти си от значение. Той е от значение.
— Той? Влад?
— Да.
— Имам нужда от помощта му.
— Да, имаш. Но той има нужда от твоята помощ повече, отколкото ти от неговата.
— Аз му спасих живота.
— Да. И ще му потрябваш отново.
— За какво?
— Бъди добър — отвърна гласът, стопи се и изчезна в някаква невъзможна посока. Савн се опита да го проследи и започна да се издига — нагоре, нагоре и нагоре. Света, който бе съградил, вече го нямаше, затова той реши да си създаде друг, докато се издигаше. Вече се катереше нагоре, гмуркаше се и се измъкваше от гъсто преплетени клони, които бяха корените на дървото на света. Чу странен звук, после усети хладина на лицето си. Тъмнината се бе превърнала в светлина, а не беше забелязал прехода. Усещанията се усилиха и сякаш станаха истински: вкочаненото рамо, пърхането на птица, миризмата на дървета и храсти.
Савн отвори очи.
— Беше се отнесъл далече — каза Влад.
Савн се ококори. Източнякът все още лежеше на гръб, но очите му бяха отворени. В ръката си държеше восъчната запушалка на каната с двете още стърчащи от нея кожени кании.
— А ти си се събудил — каза Савн.
— Да.
— Как си?
— Доволен, че съм жив, и изненадан.
— Аз…
— Не — прекъсна го Влад. — Не ми казвай. — Погледна странното устройство в ръката си, огледа кръвта и срязания край на ножницата на сабята си. — Май предпочитам да не знам как си го направил.