— Добре.
— Но ти дължа живота си и няма да го забравя. Къде ходи?
— Бях… ъъъ… мисля, че разглеждах.
— Как мина пътуването ти?
— Беше… не знам. Не съм сигурен къде точно отидох.
— Разкажи ми.
— Ами, бях сам, само че всички бяха там, и направих гора и вървях през нея, а после имаше една стена и прелетях над нея, и имаше един глас… — Савн се навъси. — Не мисля, че мога да го опиша.
— Това стига — каза Влад. — Отишъл си да навестиш сънищата си.
— Да. Знаех, че е сън, и знаех, че си го измислям.
— Хареса ли ти сънят?
— Да — отвърна Савн и се надигна. — Хареса ми.
— Това е добър признак. Винаги трябва да харесваш сънищата си.
Савн не знаеше какво да каже. От една страна, му се искаше да говори за това, но от друга — струваше му се много съкровено. Изчака Влад да го попита нещо, но източнякът само затвори очи.
— Имам малко храна — каза Савн.
— Не сега — промълви Влад.
— Смяташ ли, че можеш да се движиш?
— Не.
— Бих искал да те заведа на някое по-безопасно място.
— Значи знаеш, че съм в опасност?
— Видях боя.
— О, да. Извинявай. Беше малко като в мъгла. Как се справих?
— Как успя да…
— Не знам. Може би по-късно ще си го спомня.
Двата джерега се надигнаха, направиха няколко стъпки напред и отлетяха. Савн се опита да ги проследи с очи, но те скоро се изгубиха сред дърветата. След малко Влад каза:
— Тук няма никой.
— Все пак — отвърна Савн — бих искал да…
— След малко. В момента се чувствам много изтощен. Трябва малко да си почина. Но не е нужно да стоиш тук. Ще се оправя.
Савн изсумтя. Влад се опита да каже още нещо, но после затвори очи. Савн похапна малко хляб и сирене, после рискува да потърси поток и да напълни каната — отне му около час. Когато се върна, Влад все още спеше, но след малко отвори рязко очи и рече:
— Някой забиваше ли пирони в хълбока ми?
— Не, ти…
— Просто се чудех.
— Боли ли?
Влад сякаш нямаше сили да отговори на въпроса му; само стисна отново очи, после пак ги отвори, след това ги затвори още веднъж и заспа. Савн опипа челото му. Помнеше, че то е първото място, където нападат Демоните на треската, след като една рана ги е пуснала в тялото — помнеше как майстор Знахар беше седял край Лор от Голям чукар цели три дни, като миеше главата му и му баеше. Но челото на Влад като че ли беше по-скоро изстинало. Може би кръвта на източняците беше по-студена, отколкото на човешките същества.
Хрумна му, че влажните компреси и баенето най-малкото няма да навредят. Взе няколко окървавени парчета от плата, които бе използвал за първата превръзка, намокри ги и ги постави на челото на Влад, като в същото време редеше малкото думи, които беше запомнил от баенето против Демоните на треската. Освен това се опита да накара Влад да пийне малко вода и донякъде успя, въпреки че повече вода изтече по лицето му, отколкото влезе в устата му. Савн продължи с баенето и с компресите около половин час, докато не забеляза, че Влад се е събудил и го гледа.
— Как се чувстваш? — попита го Савн и странно защо се почувства гузен.
— Изтощен — отвърна Влад. — Хълбокът ме боли като… а бе, боли.
— Можеш ли да ядеш?
— Не.
— Трябва да ядеш.
— След малко.
— Добре. Вода искаш ли?
— Да.
Савн му даде да пийне още малко.
— Споходиха ме странни сънища — каза Влад. — Не мога да преценя колко от тях са истински. Да съм се бил наскоро с шестима много едри мъже с мечове, с ливреята на атира?
— Седем бяха, мисля.
— И един от тях ме рани?
— Двама или трима.
— А аз свалих няколко от тях?
— Да.
— Значи това поне беше истинско. Боях се, че така ще излезе. А някой да ме е впрягал с кон и да ме е използвал за оран?
— Не.
— Подозирах, че това е сън. Имаше ли трима дребосъци, които седят около мен и спорят кой коя част да вземе от тялото ми и какво да правят с останалото?
— Не.
— Добре. За това не бях много сигурен. — Изведнъж лицето му се изкриви от болка, челюстите му се стегнаха и очите му примижаха. — Хълбокът наистина ме боли — каза Влад, някак съвсем между другото.
— Съжалявам, че не мога да направя нещо — каза Савн. — От спирането на болка много не разбирам…
— Аз разбирам. Но вещерството ще ме убие, а от магьосничеството ще ми се пръсне мозъкът. Все едно. Ще мине. Надявам се. Говорих ли, докато сънувах?
— Бълнуваше, когато те намерих, но не можах да чуя думи. После, по-късно…
— Да? — подкани го Влад, след като Савн не продължи.
— Казваше разни неща.
— Какви неща?
Савн се поколеба.
— Спомена разни имена.
— Какви имена?
— Коути беше едното.
— Аха. А другите?
— Не ги помня. Мисля, че викаше: „Кийра“.
— Интересно. Друго какво?
— Единственото друго нещо, което успях да разбера, беше „завий в другата посока“.
— Хм. Предполагам, че е било ужасно важно.
— Смяташ ли, че можеш да вървиш?
— Защо?
— Не знам. Мисълта да те оставя тук ме изнервя. Просто сме близо до пътя за имението и…
— И може би ще тръгнат да ме търсят. Да. За съжаление, наистина не смятам, че мога да се движа.
— Тогава трябва да ти донеса още одеяла, вода и храна. Влад се взря в лицето на Савн, сякаш се мъчеше да намери там решението на някаква загадка. После затвори очи.
— В каната има прясна вода — каза Савн. — Има и малко храна.
— Ще се оправя — увери го Влад.
— Добре.
Савн стана и пое към пътя за имението, който щеше да го върне в селото.