— Какви имена?
— Коути беше едното.
— Аха. А другите?
— Не ги помня. Мисля, че викаше: „Кийра“.
— Интересно. Друго какво?
— Единственото друго нещо, което успях да разбера, беше „завий в другата посока“.
— Хм. Предполагам, че е било ужасно важно.
— Смяташ ли, че можеш да вървиш?
— Защо?
— Не знам. Мисълта да те оставя тук ме изнервя. Просто сме близо до пътя за имението и…
— И може би ще тръгнат да ме търсят. Да. За съжаление, наистина не смятам, че мога да се движа.
— Тогава трябва да ти донеса още одеяла, вода и храна. Влад се взря в лицето на Савн, сякаш се мъчеше да намери там решението на някаква загадка. После затвори очи.
— В каната има прясна вода — каза Савн. — Има и малко храна.
— Ще се оправя — увери го Влад.
— Добре.
Савн стана и пое към пътя за имението, който щеше да го върне в селото.
Чу тълпата, преди да я е видял, което му даде възможност да свърне встрани от пътя, преди да стигнат до него. Тъкмо изкачваше последния хълм преди къщата на Тем и до ушите му доехтяха неразбираеми гласове, последвани от топуркането на много крака. Скри се в крайпътните храсти и изгледа как селяните се спуснаха от хълма и го подминаха. Бяха трийсетина души, няколко лица позна. Повечето носеха вили и брадви, в няколко ръце имаше и ножове. Изглеждаха мрачни и възбудени.
Изчака няколко минути, след като го подминаха, и затича към къщата на Тем. Вътре беше празно, както бе очаквал. Тем бършеше масите с парцал, а певицата Сейра седеше сама на една маса с инструментите си и чаша вино. Щом Савн влезе, Тем вдигна глава и го погледна.
— Изтърва ги.
— Кого съм изтървал?
— Всички. Заминаха да търсят източняка.
Савн усети как сърцето му се смъкна няколко пръста в гърдите.
— Защо?
— Защо ли? Защото уби от хората на Негова милост, затуй. Негова милост прати човек да ни извести, че след като е станало в нашето село, наша е отговорността да го намерим.
— О! Не знаят ли къде е?
— Не знаят — каза Тем. И го изгледа изпод вежди. — Защо? Ти знаеш ли?
— Аз ли? Че откъде да знам? Всички ли от селото отидоха?
— Всички, които бях тук, без мен и стария Димон. Аз останах да кажа на всеки, който намине по-късно.
— Димон не е отишъл с тях?
— Не. Каза, че не било наша работа, и се опита да ги разубеди. Мисля, че май беше прав. Ама никой не го послуша. Нарече ги сбирщина тъпи кратуни и изфуча.
— Къде ще търсят?
— Навсякъде. И ще пръснат вестта, тъй че твоите Ма и Та сигурно скоро ще го научат. Май трябва да се прибираш вкъщи.
— Май да.
Савн тръгна към вратата, но спря и се озърна през рамо. Тем не му обръщаше внимание. Тем също не бе пожелал да се меша в тълпата. Както и старият Димон, когото не познаваше добре. Но останалите? Лоува, Корал и Лем, и Тък? Защо почти всички в селото бяха толкова сигурни, че намирането и може би убиването на Влад е най-правилното нещо? Или, иначе казано, защо той самият не беше убеден? Дали не беше омагьосан? Не се чувстваше омагьосан.
Забеляза, че певицата го гледа. Без да мисли, отиде до масата й и каза без предисловия:
— А вие?
— Моля? — отвърна дамата и го изгледа.
— Вие защо не се опитвате да намерите Влад?
— Сигурна съм, че няма да съм им от полза — отвърна тя. — Пък и не живея тук, тъй че не мисля, че ще е уместно да се меся в работите ви.
— Аха. Но за него какво мислите?
— Извинявай, не разбрах въпроса ти.
— Искам да кажа, не ви ли притеснява какво могат да му направят?
— Какво пък, никой не може току-така да убива ратници на господаря, нали?
Савн поклати глава и в този момент забеляза, че Тем е влязъл отзад в кухнята, което му напомни за какво преди всичко бе дошъл.
— Извинете ме — каза на Сейра. — Май трябва да си ходя.
— Може да се видим пак — отвърна му тя.
Савн се поклони колкото можа по-вежливо, подмина я и се шмугна през завесата към стаите за гости. Намери стаята, в която беше отседнал Влад — позна я по голямата пътна торба на пода. Взе я, взе и едно грижливо сгънато одеяло от леглото. Уви ги на вързоп, надникна през прозореца и се измъкна навън през него.
Следобедът вече отстъпваше на вечерта, когато излезе на пътя за имението, но щом остави зад гърба си последните постройки, го догони вик:
— Савн!
Едва не побягна, но спря. Отново понечи да хукне, после спря и се обърна, вече разпознал гласа.
— Майсторе?
— Днес не дойде. Чаках те.
— Не, майсторе. Аз…
— Тръгнал си да търсиш из горите онова чудовище с мустаците като всички останали, нали?
— Ъъъ… не, майсторе.
— Не ли? Че защо не?
— А вие защо не сте с тях? — попита Савн.