— Понякога — каза майстор Знахар — е възможно да се намери причината, превоза, с който Демоните са влезли в тялото. Този път успяхме.
— Какво? — попита Савн.
— Виждаш ли го, на върха на сондата?
— Какво е то?
— Мисля, че е парче от дрехата му, което е влязло в раната.
— От дрехата ли?
— Ние носим дрехи, глупчо, защо да не го правят и Демоните? Когато в тялото влезне късче плат, е почти сигурно, че духовете ще го яхнат, за да си намерят нов дом. Нашата задача е да ги пропъдим. Ето защо излях върху раната най-чистата вода, която можах да намеря, смесена с лаит, който демоните мразят, а листата на бъза прочистват. А през устата му сипахме малко сънна трева да му помогне да заспи, и степниче, която ще охлади душата му.
— Разбирам.
— Сега натискам… ето тук… и изгонваме демоните. Виждаш ли колко гъста и сива е течността? Това е сивото на смъртта. Известно е, че некромантите го използват за зли цели, затова го поставяме върху парче плат и след това старателно го изгаряме. Ето. Сега го отдели настрана, докато можем да напалим огън. Подай ми чист парцал.
Савн изпълни всичко. Споменаването на некромантите му напомни за Негова милост, но се постара да избие тази мисъл от главата си, като си каза, че трябва да се съсредоточи само върху задачата в момента. Докато посягаше към чистия парцал, двата джерега изведнъж се надигнаха като един, вторачиха се към входа на пещерата и изсъскаха.
Савн също погледна натам, но не можа да види нищо.
— Кой е там? — подвикна той.
Отговорът дойде сякаш от много далече и заотеква.
— Савн? Къде си?
Майсторът го погледна, вдигнал вежди. Савн взе една от факлите и закрачи към изхода на пещерата. Съскащите джереги тръгнаха по петите му.
— Спокойно — каза им той, — всичко е наред. — Но не беше убеден, че са му повярвали — във всеки случай продължиха да съскат.
Намери Полий на петдесет стъпки отвън, явно объркана между няколкото разклоняващи се пътеки.
— Какво правиш тук?
— Тръгнах след теб — каза тя.
— Защо?
— За да видя какво… Ауу!
— Не бой се — успокои я Савн. — Няма да те нападнат. — Дано само да не грешеше.
— Тия същите ли са, дето…
— Не е важно. Хайде, ела с мен. Мъчим се да изцерим източняка.
— Знам. Видях те.
Джерегите гледаха подозрително Полий, но като че ли не се канеха да я нападат. Савн я поведе навътре, където майстор Знахар се грижеше за Влад, и каза:
— Това е сестра ми.
Майсторът изсумтя:
— Хайде, хващай се на работа.
Полий си замълча.
Савн коленичи и пипна челото на Влад. Все още беше горещо, а също така и мокро от пот.
— Намокри му главата — каза майстор Знахар. — И ще те науча на заклинанията. Ще ги изредим заедно и ще чакаме.
— Савн… — почна Полий.
— Мълчи — прекъсна я Савн.
След около час майстор Знахар докосна челото на Влад и каза:
— Треската му се махна. Сега трябва да го оставим да поспи.
— Гърлото ми съвсем пресъхна — оплака се Савн.
— Трябва да упражниш баенето — каза майстор Знахар. — Понякога ще ти се наложи да прекарваш много часове, без да правиш нищо друго, освен да седиш и да повтаряш заклинанията. Твоят източняшки приятел има късмет.
Савн кимна и попита:
— Колко ще спи?
— Не се знае. Сигурно ще е дълго. Но щом се събуди, ще иска вода и…
Влад изсумтя, отвори очи и този път изражението му беше умно и разбиращо. Двата джерега, забравени в другия край на пещерата, долетяха и заподскачаха край главата му. Полий, която през цялото време не беше продумала, гледаше с широко отворени и блеснали от светлината на факлите очи.
— Не мога да те разбера — каза Савн на Влад.
Източнякът отвори уста, затвори я и после каза:
— Кой…
— Това е майстор Знахар. Той прогони треската ти.
— Треска ли? — Гласът му излезе почти на шепот.
— Да.
Влад бързо се озърна към джерегите и към Полий, след което кимна на Савн.
Майстор Знахар каза:
— Искате ли вода? Храна?
— Да — отвърна Влад. — И да.
Майсторът кимна на Савн и той помогна на Влад да отпие от меха.
— Имаш ли храна?
— Да. Хляб, сирене, зелен лук, грудки и малко подправки.
— Помогнете ми да седна — изпъшка Влад. Савн погледна Полий. Тя се поколеба, но после му помогна да надигнат източняка. Той седна и вдиша няколко пъти бавно и дълбоко. На светлината на примигващите факли лицето му изглеждаше по-измършавяло от обикновено. — Вода…
Савн му помогна да отпие.
— Сложете ме да легна — каза Влад.
Двамата с Полий му помогнаха да се смъкне и щом отново се изпъна по гръб, дишането му се успокои. Затвори очи и след няколко минути гърдите му се заиздигаха и заспускаха нормално. Едва сега Савн забеляза миризмата на потта му — също като човешка пот, след като си работил много или когато си болен.