— Какво ще правим? — попита Полий.
— Не знам — отвърна Савн. — Зависи от Влад.
— Да правим ли? — немощно промълви Влад. — За какво?
— Ами, може още да те търсят.
— Да, сигурно ме търсят.
— Можеш ли да ни телепортираш оттук?
— Още не.
— Защо?
Влад се вгледа в лицето му и отвърна:
— Още съм слаб.
— О.
— Първо трябва да се съвзема.
— И после?
Влад го погледна озадачено, сякаш Савн го бе попитал жътвата преди сеитбата ли идва, или след нея.
— После трябва да убия лорд Мала чука, разбира се — каза той и сякаш това толкова дълго изречение съвсем го изтощи, защото се отпусна и заспа.
Тя усети мъката му като нишка, която ги свързваше, въпреки че не го изрази по този начин в мислите си. Но усети някаква болезнена тревога, която прониза съзнанието й и беше свързана с Даващия, с раните му.
Завихриха се над пещерите, малко под мътната небесна пелена, и започнаха да търсят над голите поля между селото и горите.
Мразеше да ловува.
Обичаше да лети и обичаше да търси по земята за храна, но не обичаше гонитбата и определено не обичаше битките. От една страна, беше сигурна, че ще се умори; от друга — можеше да пострада. И…
Последва някакво движение, малко и плахо, почти точно под нея. Каза го на любовника си, но остана спокойна. Двамата направиха бавен, ленив кръг. Напрегнатите й очи уловиха кафявото петно, което не се сливаше напълно с околната трева и храсти. Продължиха да кръжат над него и го подминаха, разделиха се и избраха най-добрите ъгли, от които да нападнат. Щом трябваше да се ловува, по-добре да го направят заедно.
А понякога нямаше избор.
12.
След тишината, последвала думите на Влад, Полий повтори на глас мислите на самия Савн:
— Не може да го казва сериозно.
Савн зяпна спящия източняк, но нещата, които беше мълвял, докато беше в несвяст, не му излизаха от ума.
— И аз не мисля, че е сериозно — отрони той накрая. — Макар че…
— Макар че какво?
— Макар че не знам. Я дай да разпалим огъня.
— Добре.
Успяха криво-ляво да го разпалят и след малко спор решиха, че засега дървата са достатъчно и няма нужда да излизат навън — нещо, което и на двамата не им се искаше много.
— Ма и Та сигурно вече много са се разтревожили за нас — каза Полий.
— Да — въздъхна Савн.
— Ами, май ще трябва да им кажем къде сме.
Савн поклати глава.
— И ще идат веднага да го издрънкат на Витията. Сигурно е като суша лете.
Полий загледа спящия източняк и Савн направо усети какво си мисли. „И какво?“ А най-лошото беше, че самият той не знаеше какво да отговори на тази мисъл.
След няколко минути се чу плясък на криле. Полий подскочи и едва се сдържа да не изписка. Двата джерега кацнаха на пода на пещерата.
— Не бой се — каза Савн. — Те са питомни.
— Питомни? — възкликна Полий, на ръба на истерията.
— Е, не знам със сигурност, но са му приятели.
Тя зяпна ококорена източняка, а по-големият джерег пусна върху камъните нещо, което приличаше на умряла норска. После закрачиха триумфално към Влад и клекнаха до главата му.
Полий го погледна питащо и Савн каза:
— Май е искал месо.
— Но как…
— Я по-добре да намерим нещо за шиш.
Много въпроси заиграха по лицето на сестра му, но тя ги премълча. Избраха една пръчка от клоните, които бяха донесли, а през това време джерегите като че ли спореха дали норската не трябва да се хапне тутакси. Савн реши спора, като им я взе и започна да я дере, доколкото можеше, което му спечели сърдитото съскане на по-едрия джерег.
— Понякога — заговори той — хората казват наистина странни неща, когато горят. Веднъж Игларката изкара Сухата треска почти два дни и…
— Все едно — прекъсна го Полий. — Не може да го е казал сериозно.
— Да. Все едно, никой не може да убие Негова милост, заради кутията.
— Така е.
Савн остави кървавата кожа настрана — зачуди се какво да направи с нея, за да не привлече гадини. Нанизаха телцето на норската на набързо издялания шиш.
— А на какво да го поставим? — попита Полий.
— Не знам. На два по-дебели клона?
— Ами ако се запалят?
— Е, нямаме нито по-големи камъни, нито нищо.
— Не можем ли просто да седнем от двете страни на огъня и да го държим? — предложи Полий.