— Може и да може. Колко трябва да се пече?
— Не знам.
— Можеш ли да разбереш кога е готово?
— А ти?
— Сигурно — отвърна Савн и й махна да седне от другата страна. — Най-добре да го държим по-високо, да не го изгорим.
Кръв и мазнина закапаха по огъня, от което пламъците лумнаха. Само след две минути Полий каза:
— Ръката ми се умори.
— И моята — призна Савн. — Така май няма да стане.
— Какво да правим тогава?
Отдръпнаха се от огъня и оставиха леко затоплената норска на земята. Савн погледна Влад и забеляза, че източнякът се е събудил и ги гледа напрегнато.
— Защо не излезеш да намериш нещо — каза Савн.
— Аз?
— Ти.
Полий понечи да възрази, но се намръщи и стана.
— Вземи си факла — каза й Савн. Тя не отвърна.
Савн се обърна към Влад.
— Донесоха ти вечеря. Мъчим се да измислим как да я опечем.
Той кимна и каза:
— Полей я с вино. От манерката ми.
— Добре — каза Савн и продължи: — Докато беше в треска, каза някои доста странни неща.
Влад присви очи. В полумрака и трепкащите сенки очите му изглеждаха още по-тъмни.
— Какви? — попита той. Гласът му беше настоятелен, въпреки слабостта.
— Няколко пъти спомена думата „моргантско“.
— Нима? Не съм изненадан. — Млъкна, за да събере сили. — Знаеш ли какво означава?
— Да. Оръжие, което убива не само тялото, но и…
— Да. Е, вероятно точно това ще използват срещу мен, когато ме хванат.
— Кой?
Влад не отговори и Савн помисли, че отново е заспал, защото очите му бяха затворени. Но после ги отвори и каза:
— Хората, които ме гонят.
— Но хората на Негова милост не използваха това.
— Вярно — отвърна Влад намръщено. Стисна очи, после отново ги отвори. Загледа се право напред, като че ли озадачен, после поклати глава, сякаш отхвърли някаква мисъл. — Друго какво казах?
— Много работи. Повечето не можах да го разбера. Имаше имена, и разни други неща.
— И?
— И каза: „Няма да убивам повече за вас“.
— О. — Влад сякаш се замисли. — Друго?
— Малко преди да заспиш каза, че ще убиеш Негова милост.
— Нима? Сигурно съм бил много уморен.
— За да го помислиш ли? — попита Савн. — Или да го кажеш?
Зачака, но Влад не отговори на въпроса му.
— Все пак защо го мразиш толкова? — попита Савн.
Ноздрите на Влад се разшириха. Когато заговори, гласът му беше почти нормален.
— Той е некромант. Борави с души. Когато му потрябва някоя, взима я и прави с нея каквото си иска. Разбираш ли за какво ти говоря? Означава ли това нещо за теб? Би ли ти харесало, ако изведнъж, ей така, ти вземат живота, без нищо да си направил, без за нищо да си виновен, само защото на някой му е потрябвала душата ти, както на теб може да ти потрябва някой парцал? Що за човек може да направи това, Савн?
После се отпусна и като че ли отново заспа.
След няколко минути Полий се върна и каза:
— Намерих два камъка, които може да свършат работа. Но ще трябва да ми помогнеш да ги донесем.
— Добре.
— Той събуди ли се?
— Да.
— Каза ли ти нещо?
— Да. Наистина иска да убие Негова милост.
Миризмата на печащата се норска изпълваше пещерата. Влад продължаваше да спи, а Савн и Полий продължаваха спора си.
— Продължавам да твърдя, че трябва да кажем на някого — заяви Полий.
— Въпреки че никой няма да ни повярва?
— Въпреки това.
Джерегите ги гледаха стъписани. Савн се надяваше, че не ги разбират. И можеше само да се надява, че е прав.
— Въпреки че Негова милост не е в никаква опасност?
— Откъде можеш да си сигурен?
— Никой не може да го убие, защото крие душата си в магическа кутия.
— Да, но все пак трябва да…
— Дори да убият Влад, ако го намерят?
— Знаеш ли, може пък да лъже за това — каза Полий.
— Не мисля, че лъже — отвърна Савн.
Полий понечи да каже нещо, погледна спящия източняк и затвори уста. Савн обърна още веднъж шиша. Закапа мазнина; огънят лумна и отново се сниши. Устата му започна да се изпълва със слюнка, а стомахът му заръмжа.
— Колко още? — попита Полий, която явно изпитваше същото.
— Не знам. Как познаваш, когато е готово?
— Ами, трябва да стане кафяво отвън. Само че Та винаги го нарязва.
— Да, но за какво трябва да гледаме?
— Предполагам, че просто изглежда готово.
Савн се намръщи, взе камата на Влад и сряза норската. Част от месото беше станало бяла, но част изглеждаше още кървава.
— Е?
— Не знам как трябва да изглежда норската — каза Полий. — Никога не съм яла норска.
— Мисля, че още не е готова. Дай да я допечем още малко.