— Гладна съм — каза Полий.
— И аз.
Тя се загледа в огъня и печащото се месо. След малко промълви:
— Защо мрази толкова Негова милост?
— Не знам точно. Но смята, че Негова милост е убил Юзда и…
— Не е възможно! — възкликна Полий.
— Защо не? — каза Савн.
— Ами, защото просто не би могъл да го направи.
— Не знам. Но Влад мисли така и предполагам, че е харесвал Юзда или нещо такова.
— Харесвал го е? Те какво, да не са били любовници нещо?
— Не знам.
— Сигурно са били — каза Полий. — Не убиваш някой само защото е убил някой, когото харесваш, нали? Ако се правеше така, досега щяхме да сме избили всички войници във войската.
— Е, не знам дали е същото.
— Защо да не е?
— Защото… Не знам. Може и да си права.
— Бас слагам, че са били любовници.
— Значи вече мислиш, че наистина го е убил Негова милост?
— Е, не, не казвам това.
— Тогава какво?
— Ами, просто, че може би Влад смята така.
— Изглежда съвсем сигурен.
— Тъй ли? Той е източняк. Те може би винаги са такива.
— Може би — отвърна Савн и замълча.
Даде си сметка, че всичко това си е чисто приключение, и го чувстваше точно така. Да, имаше нещо ужасяващо, но също така и нещо непривично, като в приказка… не беше съвсем като нещо истинско.
Савн никога не беше виждал да убиват хора, но ето го този източняк тук, до него, който говореше много сериозно как щял да убие Негова милост. Сякаш всичко това не беше в спомените му, сякаш го беше чул в някоя песен. Пещерата си беше истинска, както и чувството, че се е замесил в нещо, за което ще може да разказва истории през остатъка от живота си; но смъртта и опасността му се струваха някак далечни, не присъстваха реално, също както когато бе застанал пред къщи.
Реши, че се връща отново и отново към това преживяване, защото то го беше озадачило и заинтригувало и защото бележеше някакво начало. Още тогава му се беше сторило, че е начало на нещо, но не беше очаквал, че ще се окаже началото на време, в което ще преминава от едно нереално нещо към друго. Ала сега, след всичко, което се бе случило, му изглеждаше донякъде логично.
Погледна Полий. А за нея истинско ли беше? Беше се смълчала, намръщена и съсредоточена. Надяваше се, че каквито и мисли да се въртят в главата й, няма да я отведат до някое място, от което ще й е трудно да се върне, защото това щеше да е наистина, наистина тъжно. А как ли щеше да се отрази на него, след като свършеше? Дали щяха да го спохождат кошмари през остатъка от живота му? Дали двамата с Полий щяха да се будят с писъци всяка нощ, без да могат да ги обяснят? Савн потръпна.
Усети, че Полий го поглежда умислено, и се сети, че тя го беше виждала с източняка и го беше чула да се съгласява, че нещо, което тя може — не, ще — сметне за престъпление, е оправдано. Помисли дали да не се опита да й го обясни, но разбра, че всъщност и той самият няма обяснение; щеше да изчака, докато тя самата повдигне въпроса, ако изобщо го повдигнеше.
След малко тя промълви колебливо:
— Савн…
— Да, Полий?
— Ще ми кажеш ли нещо?
— Разбира се.
— Ти наистина ли харесваш Лоува?
— Влад, събуди се — каза Савн. — Мисля, че храната е готова.
— Буден съм — отвърна източнякът с толкова тих глас, че Савн едва го чу. — Дайте да я видим норската.
Савн изведнъж се зачуди колко от разговора им е чул Влад и реши, че поначало си е било глупаво да говорят за всичко това пред него. Взе шиша от камъните и го показа на Влад.
— Готова е — заяви източнякът. — Помогнете ми да се изправя.
Савн и Полий оставиха шиша на камъните и му помогнаха да седне.
— Искам да стана.
— Сигурен ли си, че можеш да… — каза Савн.
— И ми помогнете до нужника.
— А, добре.
Хванаха го под мишниците и му помогнаха да се вдигне, поведоха го през пещерата и го държаха прав, докато се облекчи. После го върнаха и му помогнаха да седне, с гръб до стената. Джерегите през цялото време щапукаха след тях. Той поседя няколко мига, вдишвайки дълбоко, след това кимна.
— Хайде да хапнем.
Докато му бяха помагали, част от норската беше прегоряла, но останалото беше добро.
Отначало ядоха мълчаливо. Савн реши, че норската е едно от най-вкусните неща, които е опитвал. Не беше сигурен какво смята Полий, но и тя се хранеше с голяма охота.
— Знаеш ли — каза изведнъж Савн, — току-що ми хрумна, че ако още ни търсят и ако са наблизо, миризмата ще ги доведе право при нас. — Отхапа отново от печената норска.
Влад изпръхтя и отвърна:
— Моите приятели трябва ли да го приемат като комплимент за избора на храната?