Погледна ги отново и зачака. Накрая Савн каза:
— Не знам какво да правя.
— Мисля, че трябва да се приберем у дома — каза Полий.
— И после какво?
— Не знам.
Савн погледна източняка, който ги гледаше спокойно, с безизразно лице.
— Тя е права — каза Савн. — Наистина трябва да се приберем У дома.
— Да — каза Влад. — Аз ще остана тук.
— Сигурен ли си?
— Да. И каквото и да се случи, никой поне няма да може да ме изненада.
Савн погледна към джерегите и кимна.
Влад отново се отпусна на стената и притвори очи.
— Сега мисля да поспя. Ще ми помогнете ли да легна?
Дадоха кокалите на джерегите, които като че ли останаха много доволни. Савн искаше да се сбогува с Влад, но източнякът беше заспал дълбоко. Двамата с Полий излязоха от пещерата и примигаха на яркото следобедно слънце.
Тръгнаха си към дома.
13.
По негласно споразумение хванаха по-дългия път, без да минават през селото; затова не срещнаха никого. Савн се чудеше дали все още има групи, които да търсят Влад, и дали Ма и Та са се включили. Мисълта за Ма и Та го изпълни със смътно безпокойство, по-силно от страха за възможното наказание, което щяха да му наложат, че беше останал навън през цялата нощ. Мъчеше се да си обясни защо и в един момент си спомни колко странно се бяха държали в нощта, когато Влад бе дошъл до дома им — и разбра, че не се бои от това какво щяха да кажат Ма и Та; боеше се от това какво няма да кажат.
Оказа се толкова лошо, колкото се беше опасявал, ако не и по-лошо. Ма вдигна глава, кимна им и продължи да отделя семената лен. Та, който броеше чувалите, само им се усмихна и попита:
— Савн, не ти ли е време да ходиш при майстор Знахар?
— Да, Та — отвърна Савн, като се мъчеше да запази гласа си спокоен.
— Е, ами тръгвай тогава.
Савн наблюдаваше Полий, която явно се стараеше да скрие тревогата си.
— Не искате ли да разберете къде бяхме? — попита тя.
— Ами — каза Ма, надигна се и разкърши гръб, — нали вече сте си тук? Добре сте, нали?
— Да, но…
Савн я погледна многозначително и тя замълча.
— Ами, ние да се прибираме.
Ма и Та им кимнаха разсеяно и продължиха работата си. Савн и Полий не проговориха, докато не стигнаха до къщата, където Савн учтиво предложи на сестра си да се изкъпе първа.
Тя отказа и го попита:
— Какво им става?
— Какво да им става?
— О, я стига — каза Полий. — Много добре знаеш какво имам предвид.
Савн понечи да възрази, но се отказа и отвърна:
— Не знам. Мисля, че… Не, не знам.
— Какво мислиш?
— Все едно.
— Да не би Влад да им е направил нещо?
Савн извърна очи настрани и повтори:
— Не знам.
— Да не би…
— _Не знам._
— Добре — каза тя нацупена. — Само не ми викай.
— Искаш ли да се окъпеш първа, или да влизам аз?
— Все ми е едно. Отивай. Не, аз първо.
— Хайде, пусни ме. Трябва да ходя при майстор Знахар.
— Тогава защо ме попита?
— Не знам. Няма да се бавя.
Савн се окъпа бързо и като излезе, отцепи през нивите, за да не минава отново покрай навеса и да му се налага пак да види лицата на Ма и Та. Също така заобиколи селото, въпреки че изпитваше ужасно любопитство дали продължаваха да търсят Влад.
Когато пристигна в къщата на майстор Знахар, го посрещнаха с думите:
— Не те очаквах днес. Как е пациентът ни?
— Добре беше, когато го оставих, преди около пет часа.
— Яде ли?
— Да.
— И няма треска?
— Никаква.
— Още ли е слаб?
— Много.
— Изпразни ли си корема?
— Не. Само пика.
— Хм. Не е добре, но не е и зле все още.
— Още ли го търсят?
Майсторът кимна.
— Не толкова сериозно, колкото в началото може би, но Витията настоя да продължат да го търсят, докато не се уверят, че си е отишъл.
— Изглежда, мислят, че си е отишъл.
— Витията сигурно го мисли, но това едва ли има значение. Боя се, че ще продължат да търсят и рано или късно ще стигнат до пещерите.
— Може да им отнеме много време.