И си помисли също така, че дори сега, когато беше убеден, че Ма и Та са под влиянието на някакво заклинание, направено им от Влад, това като че ли изобщо не влияе на чувствата му. Просто не знаеше как да погледне на това. Гнева, който трябваше да е естествената му реакция, просто никакъв го нямаше.
Опита се да си представи как е застанал срещу полумъртвия Влад и го укорява за това, но въображението му изневери. Помисли, че няма да направи нищо, докато Влад не се почувства по-добре, но и това не му се струваше редно.
— Ти какво би направил? — попита той джерега.
Зверчето пъхна глава под крилото си и почна да се чисти, а после се хвана още по-здраво с нокти за клона и огледа наоколо, както му се стори на Савн, с умерено любопитство.
— Е, а аз какво чакам тогава? Няма да ида да го питам за Ма и Та. Защо съм тук? Да не би пак да се влошат раните му? А ще го церя ли пак, след всичко, което направи? Разбира се — не мога да го оставя да умре.
Загледа се в джерега, който сякаш изобщо не се интересуваше от проблемите му, и се намръщи.
— Знаеш ли, това, което трябва да направя, е да оставя Влад и да видя какво мога да направя за Ма и Та. Разбира се. Добра идея. Но какво мога да направя за тях? Те са омагьосани, а аз нищо не разбирам от омагьосване.
Замълча и усети как очите му се разшириха.
— Но Благия знае. Благия разбира от всякакви проклятия, а каквото и да е направил този източняк, не може да е чак толкова лошо. Точно така: Влад може сам да се погрижи за себе си, а аз трябва да намеря Благия.
И без повече разсъждения или въпроси стана и затича към селото…
В окрайнините имаше няколко души, стояха накуп и си приказваха, както винаги. Успя да различи Тиф, по изгърбената й стойка, и Дъскаря по косата му, имаше и други. В другия край също се движеха няколко души, но бяха твърде далеко, за да ги различи. Беше сигурен обаче, че видя фургон с два коня недалече от къщата на Витията, а Благия беше един от малкото (както и семейството на Савн), който впрягаше два коня.
Запъти се надолу по хълма и забеляза как клюкарите пред дома на Снабдителя престанаха да говорят и го загледаха, докато ги подмина. Полазиха го тръпки. Но никой не му каза нищо, а и не видя между тях някой от приятелите си.
Благия и Ори излязоха от къщата на Витията и се качиха на капрата на фургона. Савн затича към тях и им замаха с ръка. Благия го видя, дръпна юздите и зачака. Ори го гледаше с леко любопитство. Лицето на Благия беше кръгло, очите му бяха раздалечени, а изражението му беше подозрително, сякаш не беше сигурен, че Савн прави точно това, което се очаква от него.
— Блага да ви е вечерта, господине.
— И на теб, млади човече. Къде беше днес?
— Къде съм бил ли, господине?
— Да, цялото село се беше събрало да търси източняка и липсата ти се забеляза.
— Не знаех. Че защо сте го търсили, господине?
— Не е твоя грижа, младежо. Радвай се, че аз искам да го разбера, а не Витията, иначе бъди сигурен, че въпросите щяха да са по-груби на питане и по-бързи на отговаряне.
— Да, господине. — Савн не поглеждаше към Ори, но усещаше погледа му и това го ядосваше и го правеше неспокоен.
— Та къде беше все пак? — попита Благия.
Савн чу собствения си глас да отвръща:
— И аз го търсих.
— Тъй ли?
— Да, господине. Видях какво стана и той беше ранен, и помислих, че може би му трябва церене, и…
— _Церене!_ — изгърмя гласът на Благия. — Виж го ти! Този източняк уби — направо уби — трима от ратниците на Негова милост, а ти искаш да го цериш?
— Съжалявам, господине.
— И дано да съжаляваш! Той вече направи тук повече зло, отколкото можеш да си представиш.
— Знам, господине. Точно за това исках да ви питам.
Това сякаш стъписа Благия.
— А? Да не би да има нещо, за което още да не знам?
— Да, господине. Става дума за Ма и Та.
— Какво е станало?
— Чудя се дали бихте могли… Ами, мисля, че са омагьосани.
Благия изсумтя.
— Омагьосани ли? Че от кого?
— От Влад, източняка.
— Охо. Магьосник е, а?
— Не, господине. Вещер.
— Глупости — каза Благия. — Един вещер нищо не може да ти направи, освен ако не повярваш, че може. Говори ли с майстор Знахар за това? Той какво казва за вещерите?
— Същото като вас, господине, само че…
— Е, видя ли?
— Но…
Благия въздъхна.
— Добре, добре. Какво те кара да мислиш, че този вещер им е направил нещо?
— Ами държат се странно. Искам да кажа, наистина странно.