Благия изсумтя.
— Може би просто са загрижени за теб.
— Точно това е, че не са.
— Какво имаш предвид?
— Ами, сякаш изобщо не ги интересува какво правя.
— А? За пръв път чувам такова оплакване от един млад човек. Какво толкова си направил, че не ги интересува?
Савн усети, че е навлязъл в опасни води. Искаше да каже достатъчно, за да убеди Благия да направи нещо, но не толкова, че да разбере в какво се е забъркал.
— Ами, останах навън да си поиграя, а те нищо не казаха. Все едно че изобщо не забелязаха.
— Разбирам. И заради това мислиш, че са омагьосани?
— Ами да. Ако ги бяхте видели как се държат…
— Видях ги аз преди два дни. Изглеждаха съвсем добре.
— Още не беше се случило.
— Младежо, според мен страдаш от болест, наречена „гузна съвест“. Вместо да виждаш тайнствени магии навсякъде, бих ти препоръчал да започнеш да правиш това, което трябва да правиш, и подозирам, че всичко ще се оправи.
— Но…
— Но в момента имам по-големи проблеми. Този източняк може и да не може да омагьосва майки и татковци, но все пак е някъде наоколо и трябва да се погрижа да бъде намерен, преди да е направил повече бели. А сега си върви по пътя.
И без да дочака отговора на Савн, Благия махна на Ори да подкара. Савн стисна безсилно юмруци. Защо всички знаеха по-добре от него какво иска?
Огледа се да се увери, че не е привлякъл нечие внимание, и за свой ужас видя Лан и Тък, които вървяха от другата страна на улицата и го гледаха. Щом ги погледна, двамата извърнаха очи, което беше по-лошо, отколкото ако се бяха опитали пак да го набият.
Обърна се и си тръгна към дома. Може би Полий щеше да му каже нещо, което да го зарадва.
Пътят беше дълъг и когато стигна, почти се беше стъмнило. Ма и Та още работеха при навеса и когато го поздравиха, сякаш бяха още по-отнесени от преди.
Савн се зачуди да не би просто да си въобразява за състоянието им. Не можеше да е сигурен, но не мислеше, че е това.
Полий си беше вкъщи и първите й думи бяха:
— Те болни ли са, Савн?
— Не разбирам какво не е наред, Полий. Просто не знам.
— Дали да не попитаме някого?
— Кого?
— Ами, майстор Знахар, може би?
— Не мисля, че са болни.
— Добре, но все пак им има нещо.
Савн въздъхна.
— Да, знам. Остави ме да помисля.
— Какво ще помогне мисленето ти? Трябва да…
— Знам, трябва да направим нещо. Но не знам… Какво беше това? — От покрива се чу някакво топуркане и стържене.
Полий изхвърча през вратата, а Савн — след нея. Обърнаха се да погледнат към покрива. Полий изпищя. Савн, въпреки че уж беше свикнал вече с такива неща, още малко и щеше да направи същото.
Близо час след като големият мек си тръгна, Даващия изглеждаше добре и дори след това тя всъщност не можеше да разбере какво не е наред, но любовникът й започна да става все по-възбуден, после загрижен, а накрая почти изпадна в паника. Започна да прехвърча насам-натам и за малко да се удари в стените на пещерата.
Тя започна да разбира, че Даващия не е добре, и да се чуди дали големият мек не му е направил нещо, и дали не трябва да го проследи и да го убие. Не, отвърнаха й, това няма нищо общо с него, трябва да има нещо общо с това как беше ранен преди.
Това я озадачи, защото й се струваше, че можеш или да си ранен, или да си здрав; Даващия беше ранен и вече отново оздравяваше, тъй че как едно и също раняване можеше да е свързано с две боледувания? Но съешникът й нямаше настроение да й обяснява такива неща, тъй че не го попита.
Когато обаче го обзе още по-голяма паника, настроението му започна да я прихваща. Отчаяна и за да направи нещо, което би облекчило мъката му, тя подхвърли, че щом преди е бил изцерен от нещо, не може ли това да стане отново?
Съешникът й се поуспокои след това предложение, само че отново се ядоса, този път на себе си, защото трябвало да се сети сам. Но не беше склонен да губи повече време с такива мисли — почти веднага се обърна и излетя от пещерата. Нищо не й оставаше, освен да го последва.
14.
Полий стисна ръката на Савн и зяпна. Дневната светлина почти си беше отишла, но още стигаше, за да се види без грешка какво е кацнало на покрива. Дори за Савн имаше нещо ужасно натрапчиво в двата джерега, кацнали на покрива; каквото и да представляваха, колкото и дружелюбни да бяха, мястото им не беше тук.