Чак много по-късно Савн го осени колко странно беше, че нито той, нито Полий се сетиха да извикат Ма и Та, което щеше да е инстинктивната им реакция само допреди три дни.
Накрая Полий прошепна:
— Какво правят?
— Наблюдават ни.
— Това и сама го виждам, тъпа кратуно. Искам да кажа защо ни наблюдават.
— Не знам.
Савн ги изгледа напук, отказвайки да се поддаде на страха. Това, че зад тези бързи малки очички наистина можеше да се крие разум, само влошаваше нещата. „Е — искаше му се да им каже, — какво искате сега от мен?“
Възможно ли беше да ги е пратил Влад?
Може би. Но ако беше така, защо не им беше дал бележка, както беше дал на Фърд?
Сигурно защото не бе могъл.
Но щом не бе могъл, как беше могъл да прати джерегите? Савн се намръщи. Просто не знаеше достатъчно за връзката на Влад с тези същества. Беше въпрос на вещерство и…
Вещерство.
Също като магията, която беше направил на Ма и Та.
Дръпна ръката си от Полий, обърна се и влезе. Полий попита нещо, но той не я слушаше.
Влад беше в беда, може би умираше; това беше единственото възможно обяснение.
Влад, все едно по каква причина, беше направил магия на Ма и Та.
Влад имаше нужда от помощ.
Савн взе едно котле, две дървени купи, малко ечемик (поне за това Влад можеше да си плати, само да посмее да откаже!) и малко сушено вечно биле, още едно нещо, което майстор Знахар му беше препоръчал срещу треска.
— Къде отиваш? — викна Полий.
— Влад отново се е поболял — изръмжа той.
— Откъде разбра?
— Просто го знам.
Нави кожите си за спане и ги върза на вързоп.
— Ще се върнеш ли? — попита Полий.
— Да. Ще се върна. Само че не знам кога.
Степничето растеше край пътя — можеше да набере от него в движение. Какво още му трябваше?
— Какво значи „не знам кога“?
— Ще остана с Влад, докато не се оправи или докато не умре, или докато не ни намерят. А когато се оправи, ще го накарам да… ще си поговоря с него за някои неща.
Грижливо уви в една чиста кърпа най-добрия кухненски нож на Та и го напъха между кожите.
— Но — каза Полий, — това може да ти отнеме…
— Знам.
— Ма и Та…
— Даже няма да забележат.
Полий млъкна. Савн бързо продължи с опаковането и накрая се оказа с един голям вързоп на раменете и лека торба, която можеше да носи в ръка.
— Идвам с теб — каза Полий.
Савн я погледна на светлината от печката. Косата й, която винаги й създаваше проблеми, изглеждаше съвсем рошава; тънките й вежди се бяха събрали в една черта, а устата й се беше стегнала по начин, който често беше виждал и смяташе, че е израз на инат; сега приличаше по-скоро на решимост. Не беше сигурен каква е разликата, но знаеше, че е така.
— Разбира се, че идваш — каза й той. — Побързай и се приготви. Ще трябва да заобиколим отдалече, а не искам да губя време.
Вървяха с двата джерега над главите им. Много тъмно беше, за да ги виждат, но чуваха от време на време тихия плясък на крилете им, което го изнервяше, но Савн не го каза. Полий също не го спомена. Всъщност Полий не каза нищо през целия път, колкото и отчаяно да се опитваше Савн да я въвлече в разговор. Единственото, което каза, беше:
— Как ще виждаме в пещерата? То и навън е съвсем тъмно.
В гората се придвижваха много бавно. Никаква светлина нямаше, освен смътното сияние от небето и далечните светлинки от имението на Негова милост, които, колкото и смътни да бяха, ставаха още по-бледи, колкото повече се отдалечаваха от пътя и навлизаха в горите над Голям чукар. Савн се боеше, че съвсем ще изгубят посоката и ще подминат скалите. Каза на Полий да го хване за ръката и тръгна много бавно, като опипваше ниските клони със свободната си ръка и корените с краката си.
— Радвам се, че дойде — каза той. — Ако бях сам, щеше да е още по-страшно.
Полий не отвърна нищо.
Скоро светлината от къщата на имението съвсем се стопи и Савн се уплаши, че ще изгуби посоката и ще обикаля из леса цяла нощ, но бързо се увери, че лекото небесно сияние е достатъчно да стигнат пътеката към пещерите.
Намирането на факлата се оказа наистина трудно и едва ли щеше изобщо да се справи, ако не се беше блъснал в същото дърво, до което бе седял преди. Малко си ожули бузата, но иначе не пострада и след като опипа около дървото, намери факлата, която беше изнесъл от пещерата.
Чак тогава, с незапалената факла в ръка, усети, че се е смразил.
— Студено ли ти е? — попита той Полий.
— Да — каза тя. — Но нищо. Побързай да запалиш факлата и да вървим.
Докато Полий чакаше на входа на пещерата, Савн събра купчина листа, които не бяха много влажни, и успя да запали огън. Блясъкът му така порази очите му, че трябваше да ги извърне настрани, докато палеше факлата. После загаси огъня. Поколеба се — искаше очите му да привикнат със светлото, но не искаше да се задържат дълго навън, за да не се види светлината.