Одра норската и я сложи в котлето с вода и повече вечно биле, отколкото може би се полагаше. Но нищо; щеше да направи гозбата малко по-сладка, но пак щеше да става за ядене. Миризмата събуди Полий и малко след това — Влад.
Савн разбра, че източнякът се е събудил, когато двата джерега престанаха да кълват кожата на норската, прелетяха и кацнаха до лицето му. Савн коленичи до Влад и попита:
— Как си?
Влад примига, окашля се и попита:
— Какво казах този път?
— Представа нямам — отвърна Влад. — Но гласът ти звучи по-силно от вчера.
— Нима? И аз се чувствам малко по-добре. Странно.
— Фърд ли ти направи нещо?
— Не, не мисля. Не мисля, че е могъл да ми направи нещо, без да го забележа, пък и не ми прилича на човек, който би се опитал да направи нещо лошо. Мисля, че е станало случайно.
— _Наистина_ ми изглеждаш по-добре.
— Благодаря. Наистина ли не съм казал нищо?
— Не обръщах внимание. Все пак какво правеше тук Фърд?
— Даде ми малко информация, за чието събиране му платих.
— Надявам се, че си е струвало.
Влад се засмя уморено.
— О, да. Струваше си.
Савн изпръхтя, разбърка врящата гозба, разля малко, от което огънят засъска и избълва в очите му гъст дим. Той го отвя с ръка и се дръпна назад. Добави малко вино, след като си спомни за предишните уверения на Влад — прецени, че поне няма да навреди.
Погледна източняка. Той се беше надигнал сам, облегнал се беше на каменната стена и дишаше тежко, притворил очи.
— Ще се оправиш — каза Савн.
— А? — каза Влад.
— Нищо. Сега отдъхни и ще те събудя, когато храната стане готова.
— Благодаря, но искам да съм буден. Трябва да помисля.
— Страхуваш ли се, че ще те намерят? — Не смяташе, че гозбата мирише толкова силно като печената норска, и се надяваше, че миризмата няма да може да се измъкне от пещерата.
— Още ли търсят? — попита Влад.
— Да.
— Хм. Е, това е част от проблема. Ако ме намерят сега, няма да мога да ги затрудня много. Но дори да не ме намерят, трябва да измисля какво да правя.
— С кое?
— С Лораан, разбира се. Извинявай, имах предвид барон Мала чука.
— Хм.
След малко храната беше готова. Полий плисна вода на лицето си, прескочи до ъгъла, който си бяха избрали за отходно място, и се върна при тях, все още капнала от умора. Ядоха мълчаливо, без дори да обсъждат качеството на гозбата, което според Савн си беше много добро (въпреки че беше малко сладникава, както се опасяваше), макар и да не беше толкова апетитна като печената норска предния път.
Трябваше да се редуват с паниците, тъй като Савн беше взел само две, но довършиха всички мръвки. След като дадоха кокалите и трохите на джерегите, Влад притвори очи. Савн смяташе, че изглежда все по-добре и по-добре, но реши да не го оставя без надзор, докато не се убеди, че състоянието му няма да се влоши отново.
Полий, която както обикновено привърши последна с храната, гледаше съсредоточено спящия Влад. Савн се зачуди за какво ли си мисли, на който въпрос тя самата скоро отговори с думите:
— Какво искаше да каже с това, че няма да работи повече?
Влад отвори очи.
— Моля?
— Докато беше в треска, каза, че никога повече няма да работиш, няма и няма, и се закле във Вийра. Или на Вийра, не можах да разбера точно.
Влад погледна с укор Савн, а той сви рамене и попита:
— Кога го е казал това, Полий?
— Докато му баехме.
Савн погледна Влад.
— Не съм забелязал.
— Искал съм да кажа — обясни Влад, — че поначало съм много мързелив тип. Друго какво казах? — Източнякът се взираше в Полий и Савн усети колко напрегнат е погледът му, и викна:
— Престани.
Влад се обърна към него.
— Моля?
— Казах, престани.
— Какво да престана?
— Каквото там искаш да й направиш.
Източнякът изглеждаше искрено озадачен.
— Не съм искал да й направя нищо. За какво говориш?
— Канеше се да й направиш магия.
— Не съм. Какво те кара да мислиш така?
— Видях как я гледаш и знам какво направи на Ма и Та.
— О — тихо каза Влад. Лицето му изглеждаше спокойно; само очите му гледаха Савн някак с тревога.
— Какво?! — извика Полий и скочи на крака.
„Проклетата ми голяма уста“, помисли Савн. Застана между нея и Влад и каза:
— Чакай…
— Какво им е направил?!
— Ти как разбра? — тихо попита Влад.
Савн не му обърна внимание, стисна Полий за раменете и каза:
— Полий, моля те…
— Откога го знаеш? — попита Полий.
— Предположих го вчера, когато се върнахме вкъщи, но не бях сигурен.