— Аз пък виждам нещо като пеперуда, осакатена от противосамолетен огън, като от теста с мастилените петна на Роршах — вметна подигравателно Джордино.
— Ти току-що смъкна петдесет точки по скалата на сивото си вещество — не му остана длъжен Пит. — Мислех, че мога да разчитам единствено на теб от всички нас тук да разрешиш загадката.
— А ти самият какво виждаш? — попита го Пат.
— Виждам света, гледан от континента Антарктида преди девет хиляди години.
— Шегата настрана — обади се отново Джордино, — но имаш право.
Пат отстъпи крачка назад за по-обхватен поглед.
— Да, сега и аз започвам да различавам други континенти. Но те са разположени по-различно. Сякаш светът се е наклонил на една страна.
— Не разбирам как Антарктида се вписва в картината — не отстъпваше Хатфийлд.
— Тя е точно пред очите ти.
— Откъде си толкова сигурен? — попита Пат.
— Ще ми е любопитно да узная как стигнахте до това заключение — присмя се Хатфийлд.
Пит погледна към Пат.
— Носиш ли тебешир в тази огромна твоя чанта?
Тя се усмихна.
— Тебеширът отдавна отпадна от употреба. Вече използваме талк, който поръсваме върху надписите, за да изпъкнат.
— Добре, дай го, дай ми също и книжни кърпички. Всяка жена носи в чантата си такива.
Тя бръкна в джоба си и му подаде малко пакетче книжни кърпички. После зарови в обемистата си чанта, пълна с бележници, фотографски принадлежности и инструменти за изследване на скални древни символи, и накрая извади кутия с талк на прах.
През това време Пит намокри една книжна кърпичка с вода от манерка и навлажни с нея релефните фигури, за да може талкът да прилепне по-здраво по каменната стена. След като пое от Пат талка, той започна да го полага върху гладката стена между древните изображения. След три минути отстъпи назад и се възхити на работата си.
— Дами и господа, представям ви Антарктида!
Тримата се взряха напрегнато в грубия пласт от бял талк, който Пит, след като го бе нанесъл върху гладката стена, го бе забърсал, така че релефът да се открои. Сега изображението наистина много напомняше на континента в Южния полюс.
— Какво значи всичко това? — попита Пат объркана.
— Това означава, че тези хора — отвърна Пит, обхващайки с ръка мумиите, седнали в креслата си — са стъпвали по Антарктида хиляди години преди съвременния човек. Те са плавали покрай континента и са му направили карти, преди да е бил покрит с лед и сняг.
— Глупости! — изсумтя Хатфийлд. — Научно е доказано, че едва три процента от континента е покрит с леден пласт, който е отпреди милиони години.
Пит не продума няколко секунди. Гледаше древните фигури така, сякаш те бяха живи, и местеше поглед от едно лице към друго, като че ли се опитваше да общува с тях. Най-накрая посочи към древните мъртъвци и заяви с напълно уверен глас:
— От тях ще дойдат отговорите.
24.
След като се наобядва, Хирам Йегър се върна в компютърната зала с голям кашон в ръце. Вътре имаше кутре басет, което той беше спасил от мястото, където се прибираха безстопанствени кучета часове преди да бъде „приспано“. Откакто семейното им ловджийско куче умря от старост, Йегър се бе заклел, че погребва последното семейно куче. Но двете му непълнолетни дъщери започнаха да го молят и настояват, дори заплашиха, че няма да ходят на училище, ако не си вземат друго. Единственото утешение за Йегър беше, че не е първият баща, който отстъпва пред молбите на децата си да имат животно вкъщи.
Отначало смяташе да потърси ловджийско куче пак от същата порода, но като погледна в тъжните, изпълнени с дълбоко чувство кафяви очи на мъничкия басет и видя тромавото телце с къси крака, големи лапи и уши, които се влачеха по земята, той се разнежи и промени решението си.
Йегър постла вестници около бюрото си и пусна малкото кученце да се разхожда свободно. То обаче предпочете да лежи върху хавлиена кърпа в отворения кашон и да наблюдава Йегър, който от своя страна установи, че не може да отмести поглед от тези тъжни очи.
Накрая се насили да се съсредоточи върху работата си и извика Макс. Тя се появи на монитора и се намръщи срещу него.
— Вечно ли ще ме караш да чакам?
Той се наведе да вземе кутрето и го показа на Макс.