Пит набра код и съобщи изобразените данни.
— Триста трийсет и девет километра, откакто излетяхме от борда на кораба при Пунта Ентрада край Санта Крус.
— Колко още ни остава? — попита Джордино, без да вдига глава от книгата си.
— След около осемдесет километра и още петнайсет минути ще бъдем на хълмовете над корабостроителницата.
Точното време и място на кацане беше програмирано в компютъра от увеличена снимка, направена от разузнавателен изкуствен спътник.
— Тъкмо ще погълна още една глава.
— Какво толкова интересно четеш, че не можеш да откъснеш поглед от книгата?
— Наближавам тази част, в която героят се готви да спаси прелестната героиня, отвлечена току-що от зли терористи.
— Аха, чел съм подобен сюжет — каза уморено Пит и отново насочи погледа си към топографския индикатор, който изобразяваше терена напред до най-малките подробности чрез мощен уред за нощно виждане, монтиран на носа на М400. Планинската местност се приближаваше и прелиташе покрай тях като размазано петно. В единия ъгъл се появяваха данни за скоростта, височината, количеството гориво и разстоянието до целта им с червени и оранжеви числа. Пит си спомни, че беше използвал подобна система в самолета, с който пътуваха, за да търсят отвлечен туристически кораб над чилийски фиорди, намиращи се на не повече от 160 километра от настоящото им нахождение.
Той погледна през заобления капак на кокпита към ледника отдолу. Въздъхна облекчено, като видя, че най-опасните планини бяха вече зад гърба им. Лунните лъчи се отразяваха в гладките стени на глетчера с неправилни пукнатини, през седем-осемстотин метра една от друга. Ледът се простираше все по-широко, плавайки по пътя за срещата си с фиорда, преди да се стопи и влее в морето.
След като се измъкнаха от планините, Пит видя светлини на хоризонта оттатък глетчера. Беше сигурен, че не са звезди, защото бяха скупчени и блещукаха на много ниска височина. Беше сигурен също, че поради студения въздух светлините се намират много по-далече, отколкото изглеждаше. После постепенно, почти незабележимо, изникна друга група светлини на фона на чисто черно небе. След още пет минути ги видя съвсем ясно — бяха светлините на четири чудовищно големи кораба, наподобяващи малки осветени градчета в нощта.
— Нашият обект е в полезрението ни — съобщи Пит с равен безчувствен глас.
— По дяволите! — изруга Джордино. — Точно когато стигнах до вълнуваща развръзка.
— Успокой се. Имаш още десет минути, за да стигнеш до нея. Освен това знам какво ще стане.
Джордино го погледна учуден.
— Наистина?
Пит кимна със сериозен израз.
— Месарят го извършва.
Джордино му хвърли намръщен поглед и върна вниманието си към книгата.
Молърът не продължи директно към светлините на корабостроителницата и огромните кораби във фиорда. Вместо това, сякаш имаше свой собствен мозък, а той имаше такъв, предприе завой по посока югозапад. Пит не правеше нищо, само гледаше как светлините отдясно на борда на скайкара се приближават.
— Ох, дочетох главата — въздъхна Джордино. — И ако искаш да знаеш, не месарят, а един смахнат физик убива десет хиляди души. — Той погледна през кабината към хилядите светлини. — Няма ли да ни прехванат с техните детектори?
— Такава вероятност е нищожна. Молърът е толкова малък, че е невидим за всички, освен за най-усъвършенстваните военни локатори.
— Надявам се да си прав — каза Джордино и се протегна.
— Ставам много стеснителен, когато науча, че ще ни чака делегация по посрещането.
Пит освети морската карта с фенерче-писалка.
— На това място компютърът ни предлага избор: или да преплуваме три километра под вода, или да вървим пеша шест и половина километра по глетчера до корабостроителницата.
— Да бъхтим по глетчер в такава тъмнина не ми звучи примамливо — каза Джордино. — Ами ако синчето на госпожа Джордино вземе та падне в някоя пукнатина и не бъде намерен десет хиляди години?
— Не знам защо, но не мога да си те представя да лежиш под стъклен похлупак в някой музей и да те разглеждат хиляди хора.
— Не виждам нищо лошо да бъда обект на внимание от друга епоха — отвърна надуто Джордино.