— Е, аз може и да не го говоря свободно, но мога да се справя.
— Чудесно. Тогава ти ще водиш разговорите, а аз ще се правя, че имам проблеми със слуха.
Докато Джордино изучаваше картата на корабостроителницата и преценяваше най-краткия път до административната сграда на Волф, Пит използва случая, за да се обади по глоубълстара си.
Атмосферата в апартамента на Уотъргейт беше натежала от лоши предчувствия. В камината блещукаше огън, отморяващ на вид огън, който внасяше уют, макар да не излъчваше топлина. Трима мъже седяха на диваните около ниска стъклена масичка, върху която имаше поднос с чаши за кафе и полупразна кана. Адмирал Сандекър и Рон Литъл слушаха внимателно възрастен мъж на около осемдесет и пет години със снежнобяла коса, който за първи път си позволяваше да разкаже една дълго таена в него история.
Адмирал Кристиан Хозафел беше бивш многократно награждаван офицер от Германския военноморски флот по време на Втората световна война. Беше служил като командир на немски подводници от юни 1942 до юли 1945 година, когато официално бе предал плавателния си съд във Веракрус, Мексико. След войната Хозафел купил от американското правителство един от товарните им кораби от времето на Втората световна война съгласно плана „Маршал“ и в продължение на четирийсет години го използвал в изключително успешна търговия с търговски кораби. Накрая когато флотилията „Хозафел“ наброявала трийсет и седем кораба, той продал дяла си и се пенсионирал. Беше станал американски гражданин и сега живееше в Сиатъл, щата Вашингтон, в голямо имение на остров Уидби. Притежаваше солидна бригантина, с която той и съпругата му обикаляха света.
— Значи казвате — вметна Литъл, — че руснаците не са намерили овъглените тленни останки на Хитлер вън от бункера му в Берлин.
— Да — отвърна категорично Хозафел, — такива нямаше. Телата на Адолф Хитлер и Ева Браун горяха в продължение на пет часа. Литри бензин бяха източени от смачкани превозни средства около канцлерството, за да се облеят телата, които лежаха в кратер, образуван от избухнал съветски снаряд. Огънят се поддържаше, докато от телата им не остана нищо друго освен прах и няколко малки парченца кости. После предани есесовски офицери сложиха праха и костите в бронзова кутия. В кратера не остана нищо. След като всички остатъци от прах и кости бяха старателно изметени и прибрани в кутията, офицерите положиха в кратера напълно овъглените и неразпознаваеми трупове на мъж и жена, убити при въздушно нападение и заровени заедно с кучето на Хитлер — Блонди, отровено от Хитлер и Ева Браун с цианида от капсулите, погълнати след това и от тях.
Очите на Сандекър не се отместваха от лицето на Хозафел.
— И тези тела са открили руснаците.
Бившият командир кимна.
— По-късно те заявиха, че разпознали Хитлер и Браун по зъбите, макар да знаеха, че това не е така. Петдесет години руснаците поддържаха тази заблуда, докато Сталин и други високопоставени съветски служители смятаха, че Хитлер е избягал или в Испания, или в Аржентина.
— Какво е станало с праха им? — попита Литъл.
— Лек самолет се приземи близо до бункера сред пламъците и взривовете на снаряди от съветската армия, която напредваше към центъра на града. В момента, в който пилотът завъртя самолета за бързо излитане, есесовци се втурнаха към него и пъхнаха бронзовата кутия в товарния отсек. Без да каже дума, пилотът увеличи скоростта по пистата и бързо изчезна сред стълба дим, издигащ се над града. Пилотът дозаредил в Дания и продължил над Северно море към Берген, Норвегия. Там кацнал и предал бронзовата кутия на капитан Едмунд Мауер, който на свой ред я занесъл на борда на U-621. На друга подводница — U-2015 с командир Рудолф Харгер бяха натоварени голям брой сандъци и кутии, съдържащи ценни реликви и произведения на изкуството на нацистката партия и Третия райх, между които Свещеното копие и Кървавият флаг.
— Всичко това е част от плана, замислен от Мартин Борман, с кодовото име „Нова съдба“ — вметна Сандекър.
Хозафел го погледна с израз на възхищение.
— Много добре сте информиран, сър.
— Свещеното копие и Кървавият флаг бяха ли сред товара на U-2015?
— Запознат ли сте с историята на Копието? — поинтересува се Хозафел.
— Изучавах и писах за него в академията в Анаполис — отвърна Сандекър. — Легендите, препредавани от Библията, разказват, че един ковач на име Тубал Каин, пряк потомък на Каин, сина на Адам, изковал копие от желязо, намерено в метеорит, изпратен от Бога. Това станало някъде преди 3000 години преди Христа. Свещеното копие било предадено от Тубал Каин на Саул, после на Давид и Соломон и на другите юдейски царе. Накрая то попаднало в ръцете на римския завоевател Юлий Цезар, който го използвал в битки срещу враговете си. Преди да бъде убит, той го дал на един центурион, който спасил живота му във войната с галите. Синът на центуриона го предал на сина си, който пък го завещал на своя син, който също служил в Римския легион като центурион. Именно той стоял на хълма и гледал как разпъват на кръста Христос. Законът за земята изисквал всички разпънати на кръст престъпници да бъдат обявени за мъртви преди залез-слънце, за да не се осквернява идващият Шабат. На разпънатите на кръст крадци до Исус им счупили краката, за да ускорят смъртта им. Но когато дошъл редът на Исус, той вече бил мъртъв. Центурионът, по причина, която отнесъл в гроба си, забил копието си в ребрата на Исус, откъдето рукнал необясним поток от кръв и вода. Докато свещената кръв бликала, окървавеното копие изведнъж се превърнало в най-свещената реликва сред християнския свят след Истинския кръст и Свещения граал.