— Измисли нещо.
Джордино въздъхна и се приближи до жената, надявайки се тя да е по-услужлива.
— Изпратиха ни да преместим доктор О’Конъл и дъщеря й в друга част на кораба — заговори той тихо, за да не проличи американския му акцент.
Жената, с бледа кожа и коса, свита на кок, огледа униформата на Джордино и с рязък тон попита:
— Защо никой не ме е уведомил, че трябва да бъдат преместени?
— На мен самия ми наредиха преди десетина минути.
— Трябва да проверя това нареждане — каза жената с официален тон.
— По-добре изчакайте. Шефът ми тръгна за насам, така че ще можете лично да говорите с него.
Тя кимна.
— Добре.
— В това време можете да ни кажете къде точно се намира апартаментът, за да помогнем за преместването й.
— Нима не знаете? — попита жената.
— Как да знаем — отвърна наивно Джордино, — като тя е под ваше наблюдение. Както виждате, партньорът ми и аз се допитваме до вас, вместо направо да идем и ги потърсим. А сега, кажете ни къде се намира тя и ние ще изчакаме моят шеф да дойде и да ви потвърди лично, щом така ще спите по-спокойно.
Ръководителката на женската секция се огъна.
— Доктор О’Конъл се намира в апартамент К-37. Само че не мога да ви дам ключа, докато не видя подписана заповед.
— Добре, не е наложително да влизаме веднага — сви с безразличие рамене Джордино. — Ще изчакаме пред вратата. — Той направи знак с глава на Пит да го последва и двамата тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. След като се отдалечиха достатъчно, че да не бъдат чути, Джордино каза:
— Държат я в К-37. Мисля, че подминахме жилищните помещения с трийсетата номерация, когато тръгнахме от асансьора.
— Дали се охранява апартаментът й? — попита Пит.
— Как да питам, след като самият аз съм облечен с униформа на охраната? Нали веднага ще ме заподозрат.
— Давай да побързаме — каза Пит. — Те може би вече са по дирите ни.
Когато стигнаха до К-37, завариха пред вратата пазач. Джордино се приближи и нехайно му каза:
— Свободен си.
Пазачът, висок с една глава над Джордино, сведе изненадан поглед към ниския етруск.
— Остават още два часа до края на смяната ми.
— Не си ли доволен, че ни пратиха по-рано?
— Не ми изглеждате познати — каза притеснен пазачът.
— Нито пък ти на нас — и Джордино понечи да се обърне, сякаш да си върви. — Няма нищо. Двамата с партньора ми ще идем да почакаме в трапезарията да ти свърши дежурството.
Пазачът изведнъж запя друга песен.
— Не, недейте. Ще използвам свободното си време, за да поспя — и без повече да се бави, той тръгна забързано към асансьора.
— Чудесно изпълнение — отбеляза Пит.
— Много ме бива да убеждавам някого — изхили се Джордино.
Веднага след като пазачът влезе в асансьора в дъното на дългия коридор, Пит заби силен ритник под бравата на вратата и я отвори. Преди още крилото да спре движението си, те се озоваха в апартамента. Една девойка стоеше в кухнята, облечена в син гащеризон, и пиеше мляко от стъклена чаша. От уплаха тя изпусна чашата върху килима. Пат се втурна от спалнята, облечена също със син гащеризон. Дългата й червена коса се бе разперила зад гърба й като ветрило. Тя изведнъж се закова на място и загледа смаяна Пит и Джордино. От отворената й уста не излезе никакъв звук.
Пит я хвана за ръката, а Джордино се спусна към момичето.
— Нямаме време за прегръдки и целувки — каза Пит. — Трябва да хващаме самолета.
— Ей, красавци, откъде изникнахте? — успя да изрече накрая тя, все още смаяна и объркана.
— Не съм сигурен, че държа да минавам за красавец — измърмори Пит, като я хвана за кръста и я забута към разбитата врата.
— Чакай! — извика тя и се отскубна от ръката му, затича се обратно към стаята и след секунди се появи, притискайки малко кожено куфарче към гърдите си.
Времето за предпазливост и полезни моменти изтече — ако изобщо го бяха предвидили двамата мъже. Четиримата се втурнаха тичешком по дългия коридор, минавайки покрай работниците, извършващи довършителните работи по кораба, които ги изгледаха учудени, но никой не се опита да ги спре.
Ако алармата беше включена досега, а Пит не се съмняваше в това, мисълта да бъдат пресрещнати от безмилостните Волфови, го пришпорваше още повече. Да слязат от кораба, да стигнат края на дока, да се гмурнат под водата на фиорда и да преплуват три и половина километра, беше само половината от проблема. Макар че щяха да изминат това разстояние по-бързо с подводните скутери, отколкото с плуване, имаше вероятност Пат и дъщеря й да загинат от хипотермия, преди да стигнат до дефилето и скайкара.