— Ал — подвикна спокойно Пит, — провери предния отсек.
Джордино хлътна в един люк и след секунди се върна.
— Пълним се с вода като огромна вана. След пет минути ще последваме нашите приятелчета на дъното, дори и по-рано, ако не спреш това корито.
— Кой е казал, че продължаваме напред? — Погледът на Пит беше прикован в насочващия компютър.
Разстоянието до брега и входа на дефилето беше само петдесет метра, но беше невъзможно да бъде преодоляно от бързо потъващия плавателен съд. Опитът да бъде придвижен напред щеше само да ускори водния поток, нахлуващ през разбития нос.
— Проблемът с наводняването временно е разрешен — предупреди той останалите. — Излезте на палубата и се хванете здраво за нещо. След малко ще се ударим в скалите.
— Да излезем на палубата? — повтори изумена Пат.
— В случай че катерът се преобърне от удара, е по-добре да сте на открито, откъдето ще можете да скочите във водата.
Още не беше довършил мисълта си, когато Джордино избута жените навън и ги накара да седнат на палубата, облегнати с гръб на кабината, и да се хванат за леерното ограждане. Той седна между тях и обви силните си ръце около кръстовете им. Пат се беше вцепенила от страх за разлика от Меган, която, гледайки лицето на Джордино, черпеше смелост от него. Той и мъжът зад щурвала ги бяха извели засега от опасността. Трудно й беше да повярва, че няма да спазят думата си да ги закарат благополучно у дома.
„Гранд Банкс“ продължаваше да потъва бавно. Дефилето беше вече съвсем близо. Черните скупчени скали, по които Пит и Джордино бяха минали, преди да предприемат подводното си пътуване към корабостроителницата, отново се надигнаха застрашително пред тях. Пит положи усилия да заобиколи най-големите скали, чиито форми едва се очертаваха от бялата пяна на шейсетсантиметровите вълни на фиорда, които се разбиваха в тях.
В следващия момент гребните винтове се удариха със силен метален звук, откъснаха се и оставиха двигателя да препуска без контрол. Още скали прелетяха покрай тях. Последва нов по-силен удар. Катерът потрепери, но се плъзна още един-два метра напред, след което лявата страна на транцовата дъска изскърца от сблъсъка си в един огромен камък, който я разцепи на трески. Като отприщен бент водата заля задната открита палуба и наклони кърмата. Следващият удар откърти кила, а след него и дървената обшивка на корпуса се разпадна на парчета. Ужасяващите звуци секнаха, когато „Гранд Банкс“ най-накрая се закова на място на три метра от скалистата брегова ивица.
Пит грабна насочващия компютър и се втурна към вратата на мостика.
— Който ще слиза, да слиза! — извика той, като грабна под мишница Меган и й се усмихна. — Извинявай, млада госпожице, но нямаме време да се мотаем в търсене на стълба. — Пит преметна крака над леерното ограждане и се спусна заедно с Меган в ледената вода. След метър и двайсет краката му стъпиха на дъното. Знаеше, че Пат и Джордино са точно зад него, когато закрачи по хлъзгавите скали към сушата. Щом излезе от водата, той пусна Меган и погледна насочващия си компютър, за да провери дали това е дефилето, от което дойдоха. Това беше. Скайкарът се намираше на няколко минути път.
— Ти си ранен! — възкликна разтревожена Пат, като видя тъмната струя кръв, която се стичаше по ръката на Пит.
— Порязване от стъкло — отвърна той нехайно.
Тя бръкна под червения си гащеризон, скъса сутиена си и завърза с него ръката на Пит.
— Само такава превръзка не съм имал — измърмори той с усмивка.
— При тези обстоятелства — отвърна тя, докато правеше възел, — това е най-доброто, което мога да направя.
— Че кой се оплаква? — Той я прегърна и се обърна към мрачината, където беше Джордино. — Всички ли сме налице?
Джордино хвана Меган за ръката.
— Адреналинът продължава да кипи.
— Тогава да вървим — рече Пит. — Частният ни самолет ни чака.
За Сандекър и агент Литъл очакването на следващото обаждане от страна на Пит и Джордино им се стори безкрайно. От огъня в камината бяха останали само няколко тлеещи въглена, но адмиралът нямаше никакво желание да го разпали отново. Той пушеше поредната си голяма пура и синият й дим закриваше тавана като мъгла. Той и Литъл седяха като омагьосани и слушаха разказите на адмирал Хозафел, разкази, които той бе таил в себе си повече от петдесет и пет години.