— Колко време останахте в базата? — попита Литъл.
— Два месеца. После се качих отново на подводницата си и заедно с екипажа отплавахме за река Рио де Плата, където се предадохме на местните власти. Един офицер от Аржентинските военноморски сили се качи на борда и ме упътваше как да стигна до военноморската база „Мар де Плата“. Дадох заповед, последната си като офицер от Кригсмарин, преди да предам напълно празната подводница.
— Колко време след края на войната стана това?
— Четири месеца без една седмица.
— И какво се случи после?
— Екипажът ми и аз бяхме задържани, докато пристигнат агенти на британското и американското разузнаване, за да ни разпитат. След цели шест седмици разпити бяхме освободени и ни разрешиха да се завърнем у дома.
— Предполагам, че нито вие, нито екипажът ви сте казали нещо на съюзническото разузнаване.
Хозафел се усмихна.
— По време на триседмичното ни пътуване от Антарктида до Аржентина репетирахме какво точно да говорим. Историите ни може и да са звучали мелодраматично, но никой от нас не се изтърва, така че разпитвачите ни не научиха истината. Вярно, показаха се изключително скептични, но кой можеше да ги обвини? Немски плавателен съд изчезва за четири месеца, а после изведнъж се появява; командирът му твърди, че съобщенията по радиото за капитулацията на Германия е измислица на съюзниците, за да го принудят да разкрие положението си. Историята наистина не звучеше правдоподобно, но така или иначе, те не можаха да докажат неверността й. — Той замълча и се загледа в гаснещия огън. — После U-699 беше предадена на американските Военновъздушни сили и закарана на буксир до базата в Норфолк, Вирджиния, където бе разглобена до последното болтче и бракувана.
— А U-2015? — попита Сандекър.
— Не знам. Така и не чух какво е станало с нея и екипажа й.
— Сигурно ще ви е любопитно да научите — додаде със задоволство Сандекър, — че U-2015 беше потопена само преди няколко дни в Антарктика от американска ядрена подводница.
Хозафел присви очи.
— Чух за някаква дейност на немска подводница в южните полярни води години след войната, но не ми се стори реално.
— Защото много от високо усъвършенстваните немски подводници са все още в списъка на безследно изчезналите — вметна Литъл. — Ние обаче дълбоко подозираме, че цял подводен флот от тях е запазен от нацисткото командване за извършване на контрабандна дейност в годините след войната.
— Трябва да призная, че вероятно сте прави.
Сандекър се накани да добави нещо, но в този момент телефонът иззвъня. Той натисна бутона за високоговорителя със свито сърце при мисълта какво ли ще чуе.
— Да?
— Обаждаме са само да потвърдим — разнесе се гласът на Пит, — че пицата ви е на прага ви и разносвачът е на път обратно към магазина ни в това тъй натоварено движение.
— Благодаря ви, че се обадихте — отвърна Сандекър без нотка на облекчение в гласа.
— Очакваме отново да се обърнете към нас, когато пак ви се прияде пица.
— Следващия път ще бъде лазаня — каза Сандекър и прекъсна връзката. — И така — въздъхна той уморено, — те са стигнали до самолета и са вече във въздуха.
— Значи са се измъкнали благополучно — внезапно се оживи Литъл.
Сандекър поклати глава в знак на опровержение.
— Когато Дърк спомене „натоварено движение“, това значи, че са под атаката на самолет от силите за охрана. Опасявам се, че нашите хора са се отървали от акулите, за да попаднат на баракудите.
Скайкарът „Молър“ се издигна в нощта и пое над черните води на фиорда, като постепенно увеличаваше скоростта си, прелитайки над глетчера, който плаваше от планините към морето. Ако някой на борда си е мислел, че веднъж доберат ли се до скайкара, ги очаква спокоен полет до кораба на НЮМА, чакащ край Пунта Ентрада, много е бъркал.
Не един, а четири хеликоптера се издигнаха от палубата на „Улрих Волф“ и поеха по курс, пресичащ пътя на скайкара. И един щеше да е достатъчен, но Волфови изпратиха целия си парк от летателни апарати за охрана, за да заловят бегълците. Хеликоптерите летяха един до друг в добре пресметнато развръщане, за да попречат на скайкара да стигне до убежището на планините.