— Искате да каже, че тази чудовищна машина не само съществува, но е и на разположение тук? — не можеше да повярва Пит.
— О, че съществува, съществува, но дали е на разположение и дали е в състояние да пропътува стотината километра по шелфовия ледник, това не мога да ви кажа. Сто километра може и да не са голямо разстояние, но след като сноукруизерът беше завършен, пренесен по Атлантическия океан с кораб и разтоварен в „Малка Америка-3“, добре обмислените планове на конструктора отидоха по дяволите. Двигателите имаха мощност, но се оказа, че Поултър погрешно е изчислил предавателните отношения. „Бегемотът“ достигаше скорост четирийсет и осем километра по равен път, но не можеше да пътува по лед и сняг, особено по наклон. И тъй, този „бял слон“, както я нарекоха, бе изоставен. През последните години превозното средство бе покрито с лед и забравено. Понеже се смята, че шелфовият ледник се движи към морето, всички приеха, че машината най-накрая ще бъде отнесена и ще потъне в дълбините, когато леденият блок, върху който се намира, се стопи.
— Къде е сега колата, още ли е скована от леда? — попита Пит.
Каш поклати глава и се усмихна.
— Не, в момента се намира на около три километра оттук, опасно близо до ръба на шелфовия ледник. Един богат възрастен минен инженер си науми да я открие и извади от леда, а после да я транспортира обратно в Щатите и да я изложи в музей. Той и екипът му я намериха затрупана под деветметров пласт лед, който изсякоха във вид на палатка около нея. Това им отне цели три седмици. Последното, което чух, беше, че дори вече са я привели в движение.
— Дали ще се съгласят да ни я заемат?
— От питане глава не боли — каза Каш, — но не знам дали си струва.
— Трябва да опитаме — каза твърдо Пит.
— Имате ли полярни екипировки?
— Да, в самолета са.
— Не е зле да ги облечете. Ще се наложи да вървим пеша до мястото, където се намира сноукруизерът — каза Каш и изведнъж възкликна: — О, щях да забравя. Наредих на двама от механиците по поддръжката да метнат покривало върху самолета ви и да пуснат резервното отопление, за да поддържа двигателите, горивото и хидравличните системи топли. Иначе фюзелажът и крилете ще се заледят. Оставите ли самолет за една седмица тук, той ще започне да изчезва от поглед под бързо натрупващия се лед.
— Добре сте направили — каза Джордино, — защото може да се наложи набързо да излетим, ако нещата се объркат.
— Ще ви чакам тук след половин час и ще ви заведа до превозното средство.
— Кой е възрастният човек, който ръководи спасителната операция? — попита Пит.
Каш като че ли не се сети веднага за кого става дума.
— А, да. Не знам. Той е голям ексцентрик. Хората от екипа му го наричат „тате“.
Водени от Каш, в продължение на близо половин час те вървяха по пътека на ледения блок, маркирана с оранжеви флагчета. След малко Пит видя фигури да се движат около голяма синя палатка, заобиколена от няколко други по-малки оранжеви палатки. Валеше лек сняг и образуваше тънка бяла пелена върху палатките. Колкото и да е странно, на Антарктида рядко има обилен снеговалеж. Той е един от най-сухите континенти на Земята и само на няколко сантиметра под повърхността снегът на практика е древен.
Вятър почти нямаше, но тъй като още не се бяха аклиматизирали към ниските минусови температури, Пит и Джордино мръзнеха под тежките си полярни облекла. Слънцето блестеше през остатъците от озоновия слой и блясъкът би ги заслепил, ако не носеха очила с тъмни стъкла.
— Тук е толкова красиво и тихо — отбеляза Пит, поглъщайки с поглед величествената гледка. — Няма коли, няма смог, няма шум.
— Не се подмамвайте — предупреди го Каш. — Времето изведнъж може да се промени и да докара такъв циклонов ад, какъвто не познавате. Пръстите на ръцете и краката ми няма да стигнат, за да изброя загиналите от студа! Замръзнали тела се срещат непрекъснато. Затова всеки, който работи на Антарктида, е задължен да носи специални очила и табелка с данните си на врата. Човек никога не знае кога ще се наложи да бъдат идентифицирани останките му.