— Как смятате да я закарате обратно в Щатите? — продължи да разпитва Джордино.
— Наех малък товарен кораб, който е закотвен край Бариерата Рос. Ще я подкараме по леда до товарната рампа и ще я качим на кораба.
— Ако работи според очакванията — намеси се Пит, — може ли да я наемем за два дни?
Възрастният мъж го погледна озадачен, после се обърна към Каш.
— Той се шегува, нали?
Каш поклати глава.
— Не, не се шегува. Тези мъже отчаяно имат нужда от транспорт до съоръжението на Волфови.
Татето присви очи към Пит, докато пълнеше с вино чашата си.
— Отговорът ми е „не“. До края на дните си аз ще съм изхарчил повече от триста хиляди долара, за да я изровя от леда, да я пусна отново в движение и да я върна на „Смитсониън“ във Вашингтон. Когато за първи път споменах за мечтата си да спася това превозно средство, всички ми се изсмяха. Екипът ми и аз прокопавахме леда при възможно най-тежките атмосферни условия. Беше огромно постижение да я извадим отново на повърхността и всички сме невероятно горди от това. Не съм склонен да я давам на двама непознати, които искат да си правят с нея кръгчета за удоволствие върху леда.
— Повярвайте ми — настоя Пит, — не възнамеряваме да си правим никакви кръгчета за удоволствия с нея. Трябва ни, за да предотвратим световна катастрофа.
— Отговорът ми е твърдо „не“!
Пит и Джордино се спогледаха. После Пит бръкна във вътрешния джоб на шубата си, извади малък бележник и го плъзна по масата към татето.
— Вътре има списък на няколко телефонни номера. Първият е на Овалния кабинет в Белия дом, под него са номерата на Комитета на началник-щабовете в Пентагона, на главния директор на НЮМА и на Комисията по национална сигурност към Конгреса. Ще видите и имената на други важни хора, които ще потвърдят думите ни.
— А какви по-точно са думите ви, ако смея да попитам? — Тонът на гласа му беше скептичен.
И Пит му разказа всичко.
Час и половина по-късно под погледите на татето, екипа му и Франк Каш, огромното червено превозно средство потегли тромаво по заледената местност, изхвърляйки черен дим от тръбите за изгорелите газове в кристалносиньото небе.
— Така и не разбрах името на татето — подметна Пит, приведен над волана и оглеждайки пътя напред за ледникови цепнатини и препятствия.
Джордино стоеше зад него в тясното командно помещение и изучаваше топографска карта на покритото с ледени блокове пространство.
— На плика, който стърчеше от джоба му, беше изписано името Клайв Къслър.
— Защо ли ми звучи познато?
— Знам ли — отвърна с безразличие Джордино.
— Дано не навлезем в минно поле, че нали обещах да върна превозното му средство за труднопроходими местности в същото състояние, в което го наехме.
— Ако го одраскаме, кажи му да прати сметката на адмирал Сандекър.
— Какво става, определи ли маршрута ми?
— Къде ти е устройството за глобално позициониране?
— Забравих да го взема в бързината. Освен това през 1940 година такава система не е съществувала.
— Просто карай все в тая посока — каза Джордино, като посочи неопределено напред.
Пит повдигна вежди.
— Само това ли можеш да ми предложиш?
— Засега толкова. Според теб за колко време ще стигнем дотам?
— Ами стотина километра, при скорост едва трийсет километра в час — замънка под носа си Пит, — прави три часа, ако не се натъкнем на препятствие, което да трябва да заобиколим. Надявам се поне да стигнем преди ударната група. Една мащабна атака може да принуди Карл Волф да откърти шелфовия ледник по-рано от определеното време.
— Имам неприятното чувство, че няма да успеем да се промъкнем незабележимо, както в корабостроителницата.
— Надявам се да грешиш, приятел, защото страшно много хора ще пострадат, ако се провалим.
38.
Слънцето блестеше ослепително в безоблачното синьо небе и огряваше огромния червен сноукруизер, който пълзеше по заледената площ като дървеница по смачкан бял чаршаф. Двата дизелови двигателя оставяха след себе си леки струйки синкава мъгла от изгорелите газове, които се извиваха нагоре във въздуха. Огромните колела хрущяха силно по снега и леда, дълбоките напречни шарки на протекторите им зацепваха здраво, без да се хлъзгат. Превозното средство се движеше с лекота, дори величествено, както е било предвидено от хората, които не са доживели да видят очакванията си оправдани.