Седнал удобно на седалката на шофьора, Пит държеше здраво голямото като на автобус кормило и караше в права линия към планинската верига, която се извисяваше в далечината. Беше си сложил силно поляризирани слънчеви очила. Ослепяването от снега беше огромна заплаха в районите със студен климат. Причиняваше се от конюнктивно възпаление на очите от слънцето. Всеки, имал нещастието да пострада от това заболяване, изпитва отначало чувството, че очите му са натрити с пясък, след което идва и ослепяването, което трае някъде между два и четири дни.
От измръзване обаче за двамата с Джордино опасност нямаше. Отоплението в сноукруизера поддържаше в шофьорската кабина приятните осемнайсет градуса. Единственият малък, но дразнещ проблем на Пит беше непрестанното натрупване на скреж върху трите предни стъкла. Обдухвателите за стъклата не подаваха достатъчно въздух, за да ги размразяват. Макар да шофираше само по дебел пуловер от ирландска вълна, той държеше до себе си и шубата, в случай че се наложеше да напусне колата непредвидено. Колкото и да беше хубаво времето, всеки, запознат с атмосферните условия на един от двата земни полюса, знаеше, че то може да се развали за части от секундата.
Равносметката сочи, че повече от сто и петдесет са жертвите в Антарктида, откакто беше започнало изследването на континента от първия човек, стъпил на брега му през 1895 година — норвежкия моряк от китобоен кораб Карстен Борхгревинк. Повечето са мъже, загинали от студа — като капитан Робърт Фалкон Скот и екипа му, които замръзнали на връщане от Южния полюс. Други изгубили пътя и вървели напосоки, докато не ги застигнала бялата смърт. Мнозина пък станали жертва на самолетни катастрофи и на други злополуки.
Пит нямаше никакво намерение да умира, не и докато двамата с Джордино са на път да попречат на семейство Волфови да осъществят ужасяващия си план, насочен срещу човечеството. Освен да управлява сноукруизера по шелфовия ледник, основната му задача беше да стигне до миннодобивното съоръжение час по-скоро.
Той подвикна на Джордино, който стоеше на по-ниското ниво зад кабината, надвесен над масата, и изучаваше топографска карта на Бариерата Рос.
— Няма ли да ми дадеш някаква посока на движение?
— Просто карай направо към най-високия връх на онези планини насреща. А, да, и гледай морето да бъде винаги от лявата ти страна.
— „Гледай морето да бъде от лявата ти страна“ — повтори Пит раздразнен.
— Добре де, нали не искаме да изскочим от ръба на ледника и да цопнем в морето, а?
— Ами ако времето се развали и намали видимостта ни?
— Поиска ми посока на движение, нали? — сопна му се Джордино. — Тогава можеш да вземеш всяка посока от деленията на компаса. Имаш триста и шейсет избора.
— Приемам критиката — каза отегчен Пит. — Умът ми е другаде и забравих, че тук всички показания на компаса сочат север.
— Трудно ще спечелиш на някое викторинно шоу.
— Въпросите им и без това надхвърлят границите на слабите ми умствени способности. — Пит се обърна назад към Джордино и му се усмихна лукаво. — Обзалагам се, че ще има да приспиваш дечицата с ужасяващи приказки.
Джордино го изгледа с недоумение, опитвайки се да вникне в смисъла на думите му.
— Какво ще правя?
— Ами мисля си, че ако не пропаднем в някоя пукнатина или не се изгубим, или не премръзнем до смърт в някоя снежна виелица, остава вероятността ледът, по който се движим, да се откъсне и ни понесе навътре в морето. Тогава единственото, което ще можем да направим, е да седим и чакаме потопа, причинен от изместването на полюсите, да ни помете.
— Пред твоите ужасии, които ми разправяш — вметна саркастично Джордино, — моите приспивни приказки ще звучат като забавни научнофантастични разкази.
— Заоблачава се — смени темата Пит, загледан нагоре през предното стъкло.
— Как мислиш, дали ще стигнем навреме?
Пит погледна километражния брояч.
— За последния час сме изминали трийсет и четири километра. Ако нещо непредвидено не ни забави, ще стигнем там след по-малко от два часа.