Джордино седеше долу между двигателите, като се възползваше от малкото топлина, която изпускаха нагревателите на отработената пара и вентилаторите на радиатора и с безпокойство си мислеше как Пит ще издържи на студа, докато се охладят двигателите. Говорната връзка между тях бе преустановена поради силния вой на вятъра.
Следващите няколко минути се сториха на Пит най-дългите в живота му. Той никога досега не бе подлаган на такъв студ. Имаше чувството, че вятърът минава през него и срязва всичките му вътрешности. Отмести поглед към стрелките на измервателните уреди за температурата и видя, че те пълзят надолу мъчително бавно. Ледените кристали се набиваха в предните стъкла като безброен рояк пчели. Те проникваха през вратата, изпълваха кабината и бързо затрупваха и Пит, и арматурното табло. Отоплението не можеше повече да се преборва с ледения въздух и стъклата отвътре се заскрежиха, а удебеляващият се леден пласт все повече затрудняваше движението на чистачките и накрая те спряха да работят. Останал без видимост отвъд кормилото, Пит седеше като пън, докато бялата виелица се виеше около него. Имаше чувството, че е погълнат от призрак, който забива в него хилядите си мънички остри зъби.
Той стисна зъбите си, за да не тракат. Не беше никак лесно да се преборва със сили извън контрола му, но мисълта, че може би е отговорен за спасяването на милиарди човешки живота, го заставяше да продължава напред срещу виещия вятър и щипещия студ. Най-много го плашеше вероятността да се натъкне на пукнатина, която нямаше как да види, преди да е станало късно. Най-разумното нещо, което можеше да стори, е да пълзи с колата като охлюв и да изпрати Джордино да върви напред, за да проверява състоянието на пътя. Но така освен че щеше да рискува живота на приятеля си, щеше да изразходва ценно време, а подобно разточителство на време те не можеха да си позволят. Скованият му десен крак вече не можеше да се движи нагоре и надолу, затова той го остави да натиска докрай педала.
Пътуването им по това измамно и коварно ледено поле се оказа същински кошмар.
И дума не можеше да става за връщане. Те трябваше или да довършат мисията си, или да умрат.
Пронизителният вой на ледената буря не даваше никакви признаци, че отслабва. Най-сетне Пит избърса натрупания леден пласт върху арматурното табло. Стрелките на температурните датчици вече бавно се изместваха под червената граница. Но ако двамата с Джордино искаха да стигнат до целта си без по-нататъшно прекъсване, стрелките трябваше да паднат с още десет градуса.
Той се чувстваше като слепец в свят на слепци. Дори краката и ръцете си не чувстваше. Тялото му като че ли вече не беше част от него и отказваше да се подчинява на командите му. Сгъстяването на кръвта, студът, който проникваше през кожата му, щипещата болка, измъчваща плътта му въпреки изолацията на екипа, изсмукваше силите му. Никога не си бе представял, че човек може да загине от студ толкова бързо. Нужно му беше съсредоточено усилие на волята, за да не се предаде, и нареди на Джордино да затвори вратата. Озлобяването му срещу провала се равняваше по сила със силата на бушуващия вятър.
Пит стисна зъби. Докато все още дишаше и беше способен да мисли, имаше шанс. Само да спреше тази противна хала! Знаеше, че бурите могат да стихнат така мигновено, както се появяват. Защо и тази да не стихне изведнъж? Почувства ужасна празнота в себе си. В крайчеца на очите зрението му започваше да се замъглява, а тия проклети стрелки още не бяха стигнали границите на нормалната температура.
Той живееше с някаква безсмислена надежда. Вярваше в себе си, в Джордино и в късмета. Всевишният също можеше да се присъедини към тях, ако пожелаеше. Пит винаги е смятал, че е бил воден или от ангели, или от демони. Още не можеше да се каже дали добрите му качества щяха да надделеят над лошите. Единствената неоспорима реалност в момента беше, че той не е в състояние да направи много и че минути го деляха от замръзване.
Ако се задаваше бедствие, Пит за нищо на света не знаеше какво щеше да е то. Съзнанието му беше ясно и той все още можеше да преценява шансовете и последиците. Избута мрачния кошмар, който започваше да го обсебва, в най-далечното ъгълче на съзнанието си. Физическата болка и мрачното предчувствие вече нямаха значение за него. Той отказваше да приеме неизбежния край и пропъждаше всяка мисъл за смърт.