За малко да се остави на надделяващия инстинкт да се предаде, но се стегна и положи усилия да издържи поне още десетина минути. В съзнанието му нито за момент не се прокрадваше съмнение, че той и Джордино ще преодолеят трудностите, нито пък го обземаше паника. Да спаси двигателите, да спаси себе си и после да спаси света — това беше първостепенната му цел. Избърса скрежа от стъклата на очилата си и видя, че стрелките на температурните датчици се спускат по-бързо и доближават нормалните показания.
Още двайсет секунди, каза си той, после още двайсет. И ето че дойде облекчението и ликуването — датчиците най-сетне отчетоха нормалната температура.
Не беше нужно да извика на глас съобщението на Джордино. Ниският италианец почувства разликата, като постави за миг ръка върху радиатора. Той мигом затръшна вратата, препречвайки пътя на опасната сила на вятъра и ледените прашинки, като преди това обаче включи на максимум вътрешното отопление. После се втурна в кабината, избута Пит и се настани на мястото му.
— Ти направи достатъчно за каузата — рече той и сърцето му се сви, като видя, че Пит е пред прага на смъртта от хипотермия. — Ще ти помогна да слезеш при двигателите, за да се стоплиш.
— Не оставяй… — промълви Пит през посинели от студ устни — колата да се движи без контрол.
— Бъди спокоен. Мога да управлявам този механичен мастодонт не по-зле от теб.
След като настани Пит на пода между огромните двигатели, Джордино се качи отново в ледената кабина, седна зад волана и включи на първа скорост. След не повече от шейсет секунди масивното превозно средство запердаши през снежната буря със скорост трийсет и осем километра в час.
Ритмичната работа на двигателите беше нещо повече от музика за ушите на Пит, беше символ на възобновена надежда. Никога в живота си не бе изпитвал такова удоволствие от топлина, както от топлината, излъчвана от двигателите и поглъщана от полузамръзналото му тяло. Кръвта му отново се разреди и зациркулира нормално и той си позволи лукса просто да се отпусне напълно за половин час, докато Джордино беше зад кормилото.
Най-неочаквано черни мисли минаха през ума му: дали мъжете от специалните сили са се приземили? Дали не са се изгубили и загинали в същата тази коварна виелица?
39.
Самолетът „Макдонел Дъглас C-17“, боядисан в антрацитносиво и без никакви опознавателни знаци освен малко американско знаме на вертикалния си стабилизатор, като оскубан гигантски птеродактил над мезозойска местност, пореше въздуха над океана от перленобели облаци, закриващи блестящия лед на Антарктида.
Капитан Лайл Стафорд от Военновъздушните сили се чувстваше като у дома си в пилотската кабина, докато прелиташе над заледения континент. Обикновено той извършваше полети между Кристчърч, Нова Зеландия, и американските полярни станции, пръснати из Антарктида, за да превозва научни работници, апаратура и продоволствия. Този полет обаче имаше съвсем друга цел — да превози набързо събрана ударна група до Росовия ледник и да я стовари над минералодобивното съоръжение на търговско обединение „Съдба“.
Стафорд приличаше повече на директор за връзки с обществеността, отколкото на пилот. Имаше прошарваща се, грижливо поддържана коса и усмивка, която рядко слизаше от лицето му, и винаги беше готов да предложи помощта си за мисии на Военновъздушните сили и на благотворителни организации. По време на повечето полети той четеше книга, а вторият пилот лейтенант Робърт Бранън, калифорниец с дълги крайници, чиито колене стигаха почти до брадичката му, докато седеше на мястото си, наглеждаше и боравеше с приборите на арматурното табло. Сега Стафорд с неохота вдигна поглед от четивото си и погледна първо през прозореца си, а после към индикатора на системата за глобално позициониране.
— Време е да се връщаме на работа — съобщи той и остави книгата настрана. Обърна се и се усмихна на майор Том Клири, седнал зад пилотите на високо столче.
— Дойде моментът да започнете да се подготвяте за аклиматизиране към кислородните маски, майоре.
Клири погледна през челното стъкло над главите на пилотите, но не видя нищо освен облаци. Предположи, че шелфовият ледник се задава невидим под самолета.
— С какво време разполагам?
Стафорд посочи с брадичка към арматурното табло.
— След час ще стигнем над разчетната ви точка. Навярно хората ви са готови и вече горят от нетърпение да скочат.