— Може би са готови, но дали горят от нетърпение, това ми е трудно да кажа. Всички те са скачали с парашут от реактивен самолет, летящ на височина десет хиляди и шестстотин метра, но не и при скорост шестстотин километра в час. Ние сме свикнали да чувстваме, когато самолетът намалява скорост преди спускането на рампата.
— Съжалявам, че няма да мога да ви закарам по-близо, нито пък да намаля скоростта и височината — каза Стафорд съчувствено. — Там е работата, че всички вие трябва да се приземите, без парашутите ви да бъдат забелязани във въздуха. Изрично ми бе наредено да следвам обичайния си курс до пролива Макмърдо. Аз минах над него възможно най-близо, без да събудя подозрения.
— Вятърът духа откъм морето, което е във ваша полза — вметна Бранън.
— Както и облачната пелена — добави бавно Клири. — И ако радиолокационната им система действа, на оператора й ще му трябват четири очи, за да ни прехване от момента, в който скочим, до отварянето на парашутите ни.
Стафорд извърши лека корекция на курса, после каза:
— Не ви завиждам, майоре, че ще напуснете приятно затопления самолет, за да се озовете в този леден вятър.
Клири се усмихна.
— Добре поне че не ми цитирахте изтърканата авиаторска поговорка „скачане от съвършено здрав аероплан“. За което ви благодаря.
Всички се разсмяха на познатата и често подхвърляна в тези среди шега. От десетилетия насам пилотите задаваха на парашутистите въпроса: „Защо скачате от съвършено здрав аероплан?“. Неизменният отговор на Клири беше: „Когато наистина се построи съвършено здрав аероплан, ще престана да скачам“.
— Колкото до студа — продължи Клири, — нашите електрически отоплени термични гащеризони няма да ни позволят да се превърнем в ледени шушулки, докато се спуснем до по-топла височина.
— Ще пробиете облаците едва на триста метра от земята, така че почти през цялото време ще извършвате свободното падане слепешката, тъй като компасите и другите ви прибори за ориентиране няма да са ефективни — поясни Бранън.
— Да, момчетата са добре обучени за това и ще се справят.
— Само дето няма да се чувстват като на излет.
— Естествено — отвърна мрачно Клири. — Сигурен съм, че в първите минути, след като скочим, ще предпочетем да падаме в огнен ад.
Стафорд провери отново арматурното табло.
— След малко ще декомпресирам кабината. Веднага след това ще започна да съобщавам по вътрешната телефонна връзка на вас и на хората от моя екипаж минутите, оставащи до скока. Ще започна първо с предупреждение за двайсет минути, след това за десет минути. После ще ви уведомя, когато сме на шест минути от точката на разчета. Две минути преди скока ще спусна рампата.
— Разбрано.
— Когато остане една минута — продължи Стафорд, — ще задействам алармения звънец. После, когато сме точно над точката на разчета, ще включа зелената светлина. При скоростта, с която ще се движим, вие ще трябва да напуснете самолета бързо и в пакет.
— Точно такива са намеренията ни.
— Желая ви успех — каза Стафорд, като се обърна на седалката си, за да се ръкува с майора.
Клири се усмихна леко.
— Благодаря за возенето.
— Удоволствието беше наше — отвърна сърдечно Стафорд. — Но се надявам да не се налага да го повтаряме скоро.
— Аз също.
Клири се изправи, напусна пилотската кабина и тръгна към товарния отсек на самолета. Шейсет и петимата мъже, седнали вътре, имаха сериозни лица и излъчваха завидно спокойствие, като се имаше предвид опасността, пред която щяха да се изправят. Бяха млади, на възраст между двайсет и двайсет и пет години. Не се чуваше смях или празни приказки, нито мърморене или оплакване. Всеки съсредоточено проверяваше екипировката си. Това беше група от най-добрите американски бойци, събрана набързо от специалните части, намиращи се най-близо до Антарктида, които извършваха операции „Антидрога“ из цяла Южна Америка. Тя беше съставена от екип от военноморски „тюлени“, членове на елитното армейско съединение „Делта“ и група от разузнавателно поделение на морската пехота. Този смесен отряд от тайни бойци беше натоварен с мисия, много по-различна от която и да е друга дотогава.
След като в Пентагона се получи сигнал за тревога от Белия дом, единственото, което не им достигаше, беше времето. Едно по-голямо подразделение на специалните сили веднага тръгна от Щатите, но се очакваше да стигне до залива Окума едва след три часа, което можеше да се окаже твърде късно и с фатални последици. Предупреждението на адмирал Сандекър бе прието с резерва от помощниците на президента, както и от началник-щаба на Въоръжените сили. Отначало никой не се осмели да повярва на невероятната история. Едва когато Лорън Смит и различни учени също настояха да се предприемат спешни действия, президентът се принуди да нареди на Пентагона да изпрати специална войска, която да възпре бързо приближаващия се катаклизъм.