Удовлетворен, че всеки от младите мъже знаеше какво се очаква от него, Клири продължи към задната част на товарния отсек, където си сложи парашута и раницата с боеприпасите. После накара един от хората на Шарпсбърг да направи пълна проверка на екипировката му, и особено на апарата за вдишване на кислород по време на дългото свободно падане.
Най-накрая той се обърна с гръб към затворената товарна рампа и размаха ръце, за да привлече вниманието на мъжете. От този момент нататък общуването с цялата ударна група щеше да става чрез подаване на сигнали с ръце, каквато беше стандартната процедура. Говорна връзка до момента на скока щеше да се осъществява единствено между Клири, Шарпсбърг, Гарнет и Стафорд в пилотската кабина. Едва след като всички скочеха, общуването помежду им щеше да става по личните им радиостанции „Моторола“ на обезопасена честота.
— Пилот, тук ръководителят на скоковете.
— Чувам ви, майоре — отвърна гласът на Стафорд. — Заехте ли местата си?
— В пълна готовност сме.
Клири седна на една свободна седалка и огледа мъжете. Под каските си „Джентекс“ те носеха качулки като допълнителна защита срещу суровите минусови температури и очила с жълти стъкла за мъгла и облачно време. Засега всичко върви добре, помисли си той. Сега е моментът, когато можеше да се промъкне Законът на Мърфи, но Клири нямаше намерение да дава никакъв шанс на господин Мърфи.
След като момчетата взаимно провериха дали всяка част от екипировката им е на място и включиха радиостанциите си, за да ги изпробват, Клири стана и се приближи до най-близката рампа. Още веднъж той вдигна палци на най-близкостоящия от лявата му страна парашутист.
В пилотската кабина капитан Стафорд беше съсредоточил цялото си внимание в компютризирания курс и програмираната цел, за да осигури на мъжете, чакащи в задната част на самолета, скок над точно определения участък, с което щеше да им предостави всякаква възможност за оцеляването им. Главната му грижа беше да не им нареди да се отделят от самолета десет секунди по-рано или пет секунди по-късно и да ги разхвърля из цялата скована в лед местност. Той изключи автоматичния пилот и нареди на Бранън да приеме ръчното управление. После включи вътрешната разговорна уредба и заговори през кислородната си маска на втория пилот.
— Отклоним ли се с един градус, застрашаваме живота им.
— Аз ще стигна точно над целта — отговори самоуверено Бранън. — Ти обаче трябва да ги пуснеш над нея.
— Нима не вярваш в навигационните способности на командира си? Как не те е срам!
— Хиляди извинения, капитане.
— Това вече е друго нещо — засмя се сърдечно Стафорд и натисна бутона за връзка с товарния отсек. — Майоре, готови ли сте?
— Готови сме — отвърна кратко Клири.
— Екипаж, готови ли сте?
Мъжете от екипажа, завързани с коланите за товарните халки на отсека, и с кислородни маски на лицата, стояха на крачка встрани от рампата.
— Сержант Хендрикс е в готовност, капитане.
— Ефрейтор Джокин е в готовност, сър.
— Остават двайсет минути, майоре — съобщи Стафорд. — След това започваме да понижаваме налягането на кабината.
Хендрикс и Джокин пристъпиха предпазливо до рампата, приготвяйки се да изпълнят едно от най-необичайните си задължения във военната си служба досега.
Когато кабината се декомпресира, мъжете почувстваха спадане на температурата дори през защитните си топлинни облекла. Въздухът в товарния отсек засвистя, докато бавно се изравняваше с външната температура.
Времето минаваше бързо. Гласът на Стафорд се разнесе отново по вътрешната разговорна уредба.
— Майоре, десет минути.
— Разбрано. — Последва миг мълчание, после Клири се пошегува саркастично: — Не може ли да ни пуснете малко отопление тук, отзад?
— Ама аз не ви ли предупредих? — отвърна в същия дух Стафорд. — На нас ще ни трябва лед за коктейлите, след като ни напуснете.
През следващите две минути Клири прехвърли в ума си плана за проникване в съоръжението. За да сведат до минимум засичането й от детекторите, групата трябваше да извърши свободно падане до височина 7600 метра, след което да отвори куполите си, да се събере във въздуха и да се спусне до участъка за приземяване.