Веднага щом червената светлина изгасна, светна яркозелената лампа. Клири посочи към отворената рампа.
Сякаш ударен от ток, лейтенант Шарпсбърг скочи от самолета в покритото от облаци въздушно пространство с разперени ръце и крака и мигом изчезна от поглед. Хората му, на крачка зад него, също бяха погълнати от облаците. Последваха ги Джейкъбс и неговите „тюлени“ и веднага след тях Гарнет и морските пехотинци. Когато и последният от тях напусна самолета, скочи и Клири.
Хендрикс и Джокин останаха до рампата, загледани в бялото пространство, и не можеха да повярват на какво току-що станаха свидетели. Едва ли не като хипнотизиран Хендрикс заговори по говорната уредба през кислородната си маска.
— Капитане, всички скочиха.
Бранън мигом избута ръчната газ напред, докато скоростомерът не отчете скорост двеста възела — половината от крайцерската скорост на C-17. Задната товарна врата се затвори и кислородната система в отсека се задейства отново. Следващата стъпка на Стафорд беше да превключи радиостанцията на обезопасена честота и да съобщи в американския южноатлантически команден щаб, че стоварването на десанта е преминало по графика. После се обърна към Бранън.
— Надявам се да успеят — каза той тихо.
— Ако успеят, то ще се дължи на командата ти да скочат при скорост по-ниска от нормалната ни крайцерска скорост с цели четиристотин километра в час.
— Дано съм ги облекчил с това — каза Стафорд. — Защото при такъв яростен порив на вятъра щях да ги подложа на сигурна смърт.
— Така е — отвърна с мрачно лице Бранън.
Стафорд въздъхна тежко и включи отново на автопилот.
— Оттук нататък отговорността не е наша. Стоварихме ги точно над целта. — Той замълча и се загледа в застрашителните бели облаци, които прелитаха покрай прозореца му и закриваха напълно видимостта. — Моля се да се приземят благополучно.
Бранън го погледна подозрително.
— Не знаех, че се молиш.
— Само в критични моменти.
— Ще се приземят благополучно — каза оптимистично Бранън.
— Оттам нататък обаче ще започне адът им.
Стафорд поклати глава.
— Не бих искал да се изпреча срещу мъже като тях. Сигурен съм, че атаката им ще мине като по вода.
Стафорд нямаше представа колко дълбоко греши.
Операторът на радиолокатора в щаба на охраната, в съседство с командния център, вдигна телефона, докато наблюдаваше развивката на екрана.
— Господин Волф, имате ли минута време?
След малко Хуго Волф нахълта в малката затъмнена стая, изпълнена с електронна апаратура.
— Да, какво има?
— Сър, американският снабдителен самолет изведнъж намали скоростта си.
— Да, знам. Радиото ни засече съобщение от тях, в което се казваше, че имали проблем с един от двигателите.
— Не мислите ли, че може да е заблуда от тяхна страна?
— Защо, отклониха ли се от нормалния си летателен път? — попита Хуго.
— Не, сър — поклати глава операторът, — самолетът се намира на шестнайсет километра от целта си.
— Виждаш ли нещо подозрително на екрана?
— Не, само обичайните смущения по време и непосредствено след преминаването на ледена буря.
Хуго постави ръка върху рамото на младежа.
— Следи курса му, да не би внезапно да го промени и дръж очите си отворени на четири за някое вражеско проникване по въздух или море.
— А зад нас по суша, сър?
— О, кой според теб ще има смелостта да прекоси планините или шелфовия ледник в такава виелица?
Операторът сви рамене.
— Никой. Поне не и човешко същество.
— Точно така — изхили се Хуго.
Генерал Джефри Кобърн от ВВС затвори телефона и вдигна поглед над дългата маса в стаята за телеграфна връзка, намираща се дълбоко в подземието на Пентагона.
— Господин президент, майор Клири и обединеното му командване са скочили от самолета.
Началник-щабовете и техните помощници седяха в наподобяващата театър секция на дългата стая, чиито стени бяха покрити с огромни монитори и екрани, изобразяващи сухопътни бази, военноморски кораби и военновъздушни полигони из целия свят. Настоящото положение на корабите в морето и военните самолети във въздуха се наблюдаваше непрекъснато, особено големите машини, превозващи набързо събраните от Съединените щати специални сили.