— Ще го разберем след няколко часа — отговори уклончиво Маркес.
Лицето на Пат пребледня, дишането й стана бавно. Смразяващ страх я обзе, когато чу първите звуци на бълбукаща навън от кухината вода. Отначало количеството не беше голямо, но бързо се увеличаваше. Тя срещна погледа на Амброуз. Той не можеше да скрие ужаса, изписан на лицето му.
— Какво ли изпитва човек — прошепна тя едва чуто, — когато се дави.
Минутите се нижеха като години, а следващите два часа се проточиха като векове. Водата неотклонно се покачваше и накрая нахлу през дупката на пода и образува локви около подметките им. Парализирана от ужас, Пат притисна гръб в стената, опитвайки се напразно да спечели още няколко секунди свобода пред неумолимата атака на водата. Замоли се наум да стане чудо и нивото да се задържи, преди да стигне до раменете й.
Ужасяващата мисъл да умре на триста метра под земята беше кошмар, който трудно можеше да възприеме. Спомни си, че беше чела някъде за трупове на загубили се в лабиринта от подводни пещери изследователи, чиито пръсти били остъргани до костите в опитите им да дерат с нокти твърдата скала, за да си пробият път през нея.
Двамата мъже стояха смълчани и потиснати. Маркес не можеше да повярва, че някакви незнайни хора са се опитали да ги убият. Не виждаше никаква причина, нито мотив за такова деяние. Мисълта за огромната скръб, в която скоро щеше да се потопи семейството му, го разчувства.
Пат си мислеше за дъщеря си и се изпълни с дълбоко отчаяние, че няма да доживее да види как единственото й дете ще порасне и ще стане жена. Не беше честно да умре дълбоко в недрата на земята, където тялото й никога нямаше да бъде намерено. Искаше й се да заплаче, но сълзите й отказваха да закапят.
Разговорите замряха напълно, когато водата стигна до коленете им, а не след дълго заля краката им догоре. Беше леденостудена и пронизваше плътта им като хиляди иглички. Пат започна да трепери, зъбите й затракаха неудържимо. Амброуз разпозна първите признаци на хипотермията, преджапа до нея и я прегърна. Беше мил и смислен жест от негова страна и тя почувства облекчение. Изпълненият й с ужас поглед не се откъсваше от противната черна вода, която се вихреше под жълтеникавата светлина на лампата на Маркес, отразяваща се върху студената и страховита водна повърхност.
Изведнъж на Пат й се стори, че чу или по-скоро почувства нещо.
— Изключете лампата си — прошепна тя на Маркес.
— Какво?
— Изключете лампата си. Мисля, че има нещо долу.
И двамата мъже бяха сигурни, че тя халюцинира от страх, но Маркес кимна, вдигна ръка и изключи малката си лампа. Каменната стая мигом потъна в непрогледна тъмнина.
— Какво мислиш, че си видяла? — попита я тихо Амброуз.
— Проблясък на светлина — едва чуто отвърна тя.
— Аз не виждам нищо — рече Маркес.
— Трябва да го видите — настоя тя възбудено. — Беше слаба светлина във водата.
Амброуз и Маркес се вторачиха в покачващата се вода, но не видяха нищо освен воден мрак.
— Видях я, кълна се, че видях светлина да проблясва в скалната пукнатина под нас.
Амброуз я притисна по-близо до себе си.
— Няма никой — опита да я успокои той. — Сами сме.
— Ето я пак! — ахна тя. — Не я ли виждате?
Маркес потопи лице под водата и отвори очи. И тогава и той я видя — слаба светлина, идваща откъм тунела. Докато задържаше въздуха си с нарастващо мрачно предчувствие, светлината започна да се приближава и да става по-силна. Той повдигна лице над повърхността на водата и извика с глас, изпълнен с ужас.
— Да, има нещо долу. Призракът! Това е призракът, за който се говори, че обитава минните шахти. Човек не може да върви в залят от вода тунел.
И малкото сили, които им бяха останали, ги напуснаха. Те гледаха като в транс как светлината се издига и минава през отвора на кухината. Маркес включи отново лампата си и тогава и тримата се смразиха на място, когато видяха как призракът, с черна качулка на главата, бавно се показа над повърхността на водата.
После една ръка се вдигна нагоре, свали накрайника за дишане с регулатор и повдигна водолазната маска над челото си. Светлината на малката лампа на рудокопача падна върху чифт матовозелени очи и устни, разтегнати в широка усмивка, разкриващи равни бели зъби.
— Излиза — заговори дружелюбен глас, — че съм пристигнал в пословично критичния момент.