— Май точно това търсим — каза той и посочи свод от твърд гранит над рехаво наредени камъни.
Мъжете веднага се заеха да разчистят отломъците. След малко отворът беше готов и Пит се наведе и освети прохода, през който едва можеше да се мине. Тогава погледна компаса си.
— Води право там, закъдето сме тръгнали. Дайте да го поразчистим още малко, колкото да минем и да продължаваме напред.
Този тунел беше по-тесен от другите и те трябваше да стъпват по траверсите, което забавяше и затрудняваше движението им. Единият час безкрайно ходене по коловоза в тъмнина, прорязвана едва-едва от лампата на рудокопача, изсмука и малкото им останали сили. Те започнаха все по-често да се препъват по неравния път.
Друго срутване, което не можеше да се преодолее, ги принуди да минат по заобиколен път, което им отне още два часа. Накрая успяха да минат през странична шахта, която се изкачваше на три нива и свършваше в широка галерия, където се натъкнаха на ръждясали останки от парна подемна машина. С мъка се покатериха върху огромните парни цилиндри и макари, на които още имаше навити въжета и продължиха да вървят.
Напрежението започваше да проличава по лицето и тялото на Маркес. Той беше в добра форма за възрастта си, но не беше подготвен за изтощението и емоционалния стрес, на който бе подложен през последните няколко часа. Амброуз обаче изглеждаше така, сякаш се разхождаше в парк. Имаше забележително спокоен и невъзмутим за студентски преподавател вид. Ако нещо ги развеселяваше, то бяха ругатните, които Пит изричаше от време на време под носа си. Поради високия си ръст и каската, която му отстъпи Пат, той се удряше с дразнеща регулярност в горните греди.
Вървейки най-отзад, Пит не можеше да види лицата на останалите в сумрака, но знаеше, че и тримата притежават упоритост, която ги подтикваше да вървят, и гордост, която не позволяваше на никого от тях да бъде първият, предложил почивка. Усещаше, че и дишането им ставаше все по-трудно. Въпреки че се чувстваше бодър, той нарочно започна да диша тежко, за да го чуят всички.
— Вече изнемогвам. Какво ще кажете да си починем малко?
— Аз съм съгласен — обади се Маркес, облекчен, че друг направи предложението.
Амброуз се облегна на едната стена.
— Мисля да продължим, докато се измъкнем оттук.
— Няма да те подкрепя този път — каза Пат. — Краката ми плачат за малко отмора. Сигурно сме стъпвали върху хиляди железопътни траверси.
Едва когато тримата се свлякоха на пода на тунела, а Пит остана прав, стана ясно, че той им е скроил номер. Никой обаче не възрази; бяха доволни, че могат да си починат и разтрият възпалените си глезени и колене.
— Още колко ни остава? — попита Пат.
За стотен път Пит направи справка по компютъра.
— Не мога да съм напълно сигурен, но ако изкачим още две нива и не се натъкнем на срутване, след час ще сме вън оттук.
— Откъде смятате, че ще излезем? — поинтересува се Маркес.
— Според мен някъде точно под центъра на Телърайд.
— Това ще рече старият рудников периметър „О’Рейли“. Беше шахта, изкопана недалече от мястото, откъдето сега тръгва лифтът за ски пистите на планината Вилидж. Но пак ще се натъкнете на проблем.
— Още един ли?
— Хотел „Ню Шеридан“ и ресторантът му сега са разположени точно върху входа на стария рудник.
— Ако се окажете прав — усмихна се Пит, — вечерята е от мен.
Следващите две минути те вървяха в мълчание, всеки погълнат от мислите си. Единственият звук идваше от дишането им и от постоянните капки вода, капещи от тавана на тунела. Отчаянието им отстъпи място на надеждата. Съзнавайки, че краят може би се вижда, те чувстваха, че умората им започва да изчезва.
Пит винаги е подозирал, че жените имат по-развит слух от мъжете. Съдеше по това, че различните му приятелки, които идваха в апартамента му, все се оплакваха, че звукът на телевизора е прекалено силен. Подозренията му се затвърдиха и сега, когато Пат каза:
— Струва ми се, че чувам шум от мотоциклет.
— „Харли Дейвидсън“ или „Хонда“? — попита Маркес, разсмивайки се за първи път, откакто бе напуснал дома си.
— Говоря сериозно — отвърна Пат твърдо. — Кълна се, че чух шум от мотоциклет.
Тогава и Пит чу нещо. Той се обърна с лице към посоката, откъдето бяха дошли, и сложи длани зад ушите си. Различи безпогрешния звук на мотоциклет с висока проходимост. Погледна със сериозно лице Маркес и попита: