— Защото разполагаме с три мощни мотоциклета „Сузуки“ RM 125, които изглеждат в отлично състояние, и не виждам защо да не ги използваме, за да излезем от рудника.
По лицето на Маркес се разля широка усмивка.
— Подкрепям ви.
— Аз ще остана тук, докато се появи шерифът — каза Амброуз. — Вие тръгвайте.
— Не ми се ще да ви оставям сам с този жив убиец, докторе. Ще седнете зад мен, докато излезем на повърхността.
Амброуз не склони.
— По нищо не личи, че тия мотори са предназначени да возят пътници. Проклет да съм, ако се метна на някой от тях. Освен това вие ще карате по релсов път, което ще е още по-трудно.
— Както искате — примири се Пит с желанието на антрополога.
Пит клекна и взе автоматичните оръжия П-10 от труповете. Той беше всичко, само не и роден убиец и при други обстоятелства не би постъпил така. Но тези хора възнамеряваха да убият трима невинни, които никога не бяха виждали в живота си.
Пит подаде единия пистолет на Амброуз.
— Стойте най-малко на половин метър от нашето приятелче и само да мигне, дръжте го на мушката. — Пит му подаде и водолазната си лампа. — Батериите би трябвало да издържат до идването на шерифа.
— Съмнявам се, че ще мога да стрелям по човек — възрази Амброуз, но в гласа му се долавяше студенина.
— Не гледайте на тези типове като на хора. Те са хладнокръвни убийци, които са способни да прережат гърлото на жена и после да идат да ядат сладолед. Предупреждавам ви, докторе, погледне ли ви намръщено, разбийте му черепа с камък.
Сузукитата продължаваха да работят на празен ход, така че на Пит, Маркес и Пат им беше нужно по-малко от минута да огледат ръчките за скоростта и газта и спирачките. Пит помаха за довиждане на Амброуз и потегли пръв, следван плътно от Пат и Маркес. Тъй като тунелът беше тесен, той караше в средата на коловоза. Непрекъснатото подскачане по траверсите правеше пътуването доста неприятно и мъчително. Пат имаше чувството, че вътрешностите й се въртят като в центрофуга на перална машина. Пит откри, че номерът е да налучка определена скорост, при която вибрациите няма да са чак толкова силни. Той намали под четирийсет километра в час — скорост, която за павиран път щеше да е бавна и безопасна, но не и за тесен минен тунел.
Поради акустиката от скалните стени изгорелите газове проглушаваха ушите им. Лъчите на фаровете подскачаха нагоре-надолу и той за малко щеше да се блъсне в една вагонетка, която стърчеше от релсите на страничен тунел. Движейки се с бързината на асансьор, те стигнаха до рудник, отбелязан на упътващия компютър на Пит с името „Гражданинът“. Пит спря на място, където тунелът се разклоняваше в две посоки и погледна монитора.
— Загубихме ли се? — попита Пат.
— След още двеста метра по лявото разклонение ще стигнем края на тунела, който излизал под хотел „Ню Шеридан“.
— Входът за „О’Рейли“ е бил запечатан преди сто години — каза Маркес. — Изобщо не можем да излезем оттам.
— Нищо не пречи да погледна — предложи Пит, като превключи на скорост, но беше принуден да спре внезапно след две минути, когато се натъкна на тухлена стена, която солидно затваряше входа на стария рудник. Той слезе, опря машината на една греда и огледа тухлите на светлината на фара.
— Ще трябва да потърсим друг път — обади се Маркес, когато спря до него и стъпи с двата крака на земята, за да задържи мотоциклета си изправен. — Стигнали сме до основите на сутерена на хотела.
Пит като че ли не го чу. Умът му сякаш беше на хиляди километри. Той бавно протегна ръка напред и прекара длан по старите, изсушени в пещ червени тухли. Обърна се, когато Пат също спря и изгаси мотора.
— Накъде ще продължим сега? — попита тя с глас, издаващ пълната й изнемога.
Пит отвърна, без да обръща глава.
— Там — и посочи към тухлената стена. — Предлагам вие двамата да подпрете мотоциклетите си на стената на тунела.
Пат и Маркес не го разбраха. Продължаваха да гледат в недоумение и когато Пит яхна отново сузукито, запали двигателя и потегли рязко на заден ход, при което задното колело изхвърли настрани малки камъчета. След по-малко от минута той отново се засили с мотора към тях и лъчът на фара затанцува като бесен по подпорните греди.
Маркес прецени, че Пит кара със скорост близо петдесет километра в час и в същия момент го видя как на десетина метра пред тухлената стена разпери крака, заби пети в релсите и пусна ръчките за газта, оставяйки машината да продължи сама изпод него. Тогава той направи няколко крачки заднешком, за да компенсира инерцията си и да се задържи прав, след това се сви на кълбо и се затъркаля навътре в тунела като футболна топка.