Луис Маркес се бе присъединил към групата, след като нае трима от съседите си рудокопачи да помагат в носенето на водолазната екипировка, която включваше въжена стълба за по-лесно спускане през вертикалните шахти. Шериф Игън, от своя страна, твърдо вярваше, че неговата помощ е необходима, за да ръководи спасителната операция, до каквато според него щеше неизбежно да се стигне.
Пит и Джордино съблякоха всекидневните си дрехи и за по-голяма термична защита първо си сложиха цели трика от полиестер и найлон, наподобяващи дълги гащи, съшити с фланелка с дълги ръкави, а след това „скочиха“ в мокрите си хидрокомбинезони „Викинг“, изработени от вулканизирана гума, с херметически съединени качулка, ръкавици и ботуши. След като провериха водолазните апарати и измервателните си уреди, Пит погледна Джордино в лицето. Ниският италианец изглеждаше спокоен и невъзмутим, сякаш щеше да се гмурка в плувен басейн, дълбок два и половина метра.
— Аз ще водя, като следвам пътя по направляващия компютър, а на теб оставям да наблюдаваш декомпресионните таблици.
Джордино вдигна декомпресионния компютър, стегнат с ремъци за лявата му ръка.
— Като взех предвид приблизително време под водата трийсет минути, на дълбочина трийсет и три метра и на височина три хиляди метра над морското равнище, доста се потрудих, докато изчисля престоите ни за декомпресия. Но мисля, че ще мога да те върна обратно в тази скална градина, без да си се упоил или без да си хванал емболизъм или кесонова болест.
— Ще ти бъда безкрайно благодарен.
Пит си сложи цялата маска за лице „Марк II“ с вградена система за подводна комуникация и попита Джордино:
— Чуваш ли ме?
— Сякаш си в главата ми.
Екипът беше донесъл в рудника десет бутилки със сгъстен въздух. За гмуркането Пит и Джордино носеха по комплект от две бутилки, завързани за раниците им, и по една резервна бутилка между тях. Останалите четири бутилки трябваше да бъдат спуснати от Маркес и приятелите му на предварително определена дълбочина за декомпресионните престои, която щеше да покаже компютърът на Джордино. Двамата не носеха никакво оръжие освен водолазните си ножове.
— Мисля, че е време да тръгваме — каза Пит.
— След тебе — отвърна Джордино.
Пит включи водолазната си лампа и я насочи към гладката водна повърхност. Скочи от ръба и след метър и половина цопна във водната пустош, като изхвърли взрив от мехурчета. Бързо последва втори взрив, когато и Джордино се появи от мрака до него. Той му направи знак с палеца надолу, преви се надве и зарита с плавниците в посока към дълбините на рудника.
Двамата се гмуркаха надолу и надолу, лампите им прорязваха черната вода, без да разкриват нищо освен твърди скални стени. Плуваха бавно, изравнявайки увеличаващото се водно налягане в ушите си, колкото по-надълбоко се спускаха. Ако не знаеха, че се намират във вертикална шахта, щяха да се закълнат, че плуват в хоризонтална дренажна тръба.
Най-накрая се появи подът на галерията в края на шахтата; вагонетката се надигна да ги посрещне върху смълчаните и студени под дебелия пласт ръжда релси. Мътилката, причинена от силния прилив след взрива, се бе разпръснала и водата беше спокойна и прозрачна, видимостта достигаше най-малко петнайсет метра. Пит провери дълбокомера си — стрелката сочеше 56 метра — и той изчака Джордино да се изравни с него и да мине малко по-напред.
— Колко е оттук? — попита Джордино.
— Не повече от деветдесет-сто метра — отвърна Пит и посочи с ръка, — веднага след завоя.
Той се оттласна и навлезе в тунела, лампата му отскачаше нагоре-надолу по подпорните греди. Двамата завиха над коловоза. Изведнъж Пит изпъна ръка напред и спря внезапно.
— Изключи лампата си — нареди той на Джордино.
Приятелят му се подчини и тунелът потъна в задушаващ мрак. Но не напълно. Слаба светлина се процеждаше през водата пред тях.
— Май си имаме компания от бракониери — подметна Джордино.
— Защо тия типове се материализират всеки път, когато си издухам носа? — почти изстена Пит.