— Ама да не би да съм забравил да ти кажа, момчето ми — попита Пърлмутър с престорена невинност в гласа, — че знам къде има още един такъв?
11.
„Чесна Ултра V“ кацна на източната писта на военновъздушната база „Андрюс“ и зарулира към хангарите, давани под наем от ВВС на различни правителствени служби. Сградите за самолети и автомобили на НЮМА се намираха в североизточната част на базата. Един товарен автомобил с двама охранители чакаше да закара Джордино до жилището му в Александрия, щата Вирджиния, и Пат — на сигурно място в една къща, където беше вече настанена дъщеря й.
Пит свали внимателно от самолета сандъка с обсидиановия череп и го остави на земята, но не последва Пат и Джордино.
— Няма ли да тръгнеш с нас? — попита го Пат.
— Не, ще дойдат да ме вземат.
Тя го изгледа проницателно.
— Някое гадже?
Той се разсмя.
— Не, кръстникът ми. Ще повярваш ли?
— Мисля, че не — отвърна тя язвително. — Кога ще се видим пак?
Той я целуна леко по челото.
— По-скоро, отколкото предполагаш.
Пит изпрати с поглед товарния автомобил, който потегли към главния портал на базата, после седна на земята и се облегна на колелото на единия колесник. Пролетният въздух на Вашингтон беше свеж и ясен, с температура малко по-висока за сезона. Бяха минали десетина минути, когато един много елегантен автомобил в два нюанса зелено и сребристо се приближи безшумно и спря до самолета.
Ролс-ройсът „Силвър Даун“, с елегантно купе, построено от „Хупър & къмпъни“ през 1955 година, имаше шестцилиндров двигател, който можеше да развива скорост до 140 километра в час.
Хюго Мълхоланд, шофьорът на Сейнт Джулиан Пърлмутър, излезе от колата и протегна ръка.
— Радвам се да ви видя отново, господин Пит.
Пит се усмихна и разтърси ръката му. В поздрава на мъжа нямаше капка сърдечност, но Пит не се засегна. Познаваше Хюго повече от двайсет години. Шофьорът, който беше и верен помощник на Пърлмутър, всъщност беше добродушен и мил човек, но имаше каменно като на Бъстър Китън лице и рядко се усмихваше или изразяваше дружелюбност. Той вдигна пътната чанта на Пит и я сложи в багажника, после изчака Пит да постави до нея дървения сандък. След това му отвори задната врата.
Пит се качи в колата и са настани на задната седалка, две трети от която беше заета от огромното туловище на Пърлмутър.
— Сейнт Джулиан, заприличал си на същинска цигулка.
— По-скоро на контрабас. — Пърлмутър обгърна с длани главата на Пит и го целуна по двете бузи. Огромният мъж носеше сламена шапка върху посивялата си коса. Лицето му беше червендалесто с топчест нос и небесносини очи. — Отдавна не сме се виждали. От онази вечеря, която младата жена от Националната служба по натурализация и емиграция ни приготви в апартамента ти.
— Джулия Мари Лий. Беше някъде миналата година по това време.
— Какво стана с нея?
— Последното, което чух, е, че са я назначили в Хонконг.
— Не се задържат дълго при теб, а? — вметна Пърлмутър.
— Знаеш, че не съм от мъжете, които жените водят вкъщи, за да ги представят на майките си.
— Глупости. Ще спечелиш много, ако някой ден се задомиш.
Пит смени темата.
— Не надушвам ли манджа?
— Откога не си ял?
— Пих кафе на закуска и чаша безалкохолно на обяд.
Пърлмутър вдигна една кошница за излети от пода и я постави в широкия си скут. После свали сгъваемите таблички от орехово дърво от гърба на предната седалка.
— Приготвих малка закуска за пътуването ни до Фредериксбърг.
— Там ли отиваме? — попита Пит, очаквайки с нетърпение да се нахвърли върху лакомствата в кошницата.
Пърлмутър само кимна, докато му подаваше бутилка шампанско „Вьов Клико“, с жълт етикет.
— Любимото ми! — възкликна Пит.
След като Мълхоланд излезе през главния портал, той зави наляво по околовръстното шосе и продължи на изток по моста над река Потомак. Като стигна до Спрингфийлд, зави на юг. На задната седалка Пърлмутър сложи сребърни прибори и китайски порцелан върху табличките, след което започна да подава на Пит най-различни ястия, като се започнеше от пай с гъби и агнешки момици, панирани стриди, няколко вида пастет и сирена, и се свършеше с круши, задушени с червено вино.