Корветата влезе в гаража, чиято двойна врата беше широко отворена. Вътре имаше само разхвърляни градински инструменти, една тревокосачка и работна маса, която сигурно не бе използвана с десетилетия. Джордино загаси двигателя и се обърна към Пит.
— Е, и сега какво?
Отговорът дойде, когато вратите зад тях се затвориха автоматично. Секунди по-късно част от пода на гаража започна бавно да спуска колата. Освен едва чутото бръмчене на елеватора спускането вървеше безшумно. Пит се опита да изчисли скоростта на спускането и разстоянието, но наоколо цареше пълен мрак. След около три метра по неговите изчисления елеваторът плавно спря и в същия миг блесна редица от лампи. Бяха се озовали в не много голям бетонен паркинг, запълнен от няколко коли. Джордино паркира корветата на свободното място между тюркоазния „Чероки“ с изписано на предните врати НЮМА и една лимузина „Крайслер“. Нямаше съмнение, че с джипа беше пристигнал адмирал Сандекър. Негово беше изискването всички превозни средства на НЮМА да бъдат с предно предаване и пригодени за извънградско шофиране при най-лоши условия.
Охранител от морската пехота стоеше до метална врата.
— Мисля, че колата ни ще е на сигурно място тук — смънка Джордино, — или да я заключа?
— Някакво вътрешно чувство ми подсказва, че тя няма да мръдне оттук — отвърна Пит.
Двамата излязоха от колата и тръгнаха към униформения охранител с трите нашивки на сержант на ръкавите си. Той им кимна и ги поздрави.
— Вие трябва да сте Дърк Пит и Албърт Джордино. Само вас чакаме.
— Няма ли да поискате да се легитимираме? — попита Джордино.
Сержантът се усмихна.
— Запомних добре снимките ви. Да разпозная кой кой е от вас двамата, е все едно да сравнявам Джо Пеши и Клинт Истууд. Не е трудно да ви различи човек.
Той натисна един бутон до вратата и тя се плъзна настрани, разкривайки къс коридор, задънен с друга метална врата.
— Като стигнете вътрешната врата, застанете за малко неподвижни, докато охранителят от другата страна ви разпознае на камерата за наблюдение.
— Той няма ли ви доверие? — попита Джордино.
Охранителят отвърна троснато:
— Въпрос на по-голяма сигурност.
— Тия не се ли престарават? — измърмори под носа се Джордино. — Можехме спокойно да резервираме две сепарета в „Тако Бел“ за това съвещание.
— Бюрократизмът издига в култ потайността — отбеляза Пит.
— Там поне щях да си поръчам една тортила — довърши мисълта си Джордино.
Двамата бяха пропуснати през вратата в просторна зала, постлана с килим, чиито стени бяха покрити с драперии, за да приглушават акустиката. Шестметрова заседателна маса във формата на бъбрек почти изпълваше помещението. Огромен екран заемаше цялата отсрещна стена. Залата беше приятно осветена и уютна. Няколко мъже и една жена бяха насядали около масата. Никой не стана при появата на Пит и Джордино.
— Закъсняхте. — Това бе изтъкнато от адмирал Джеймс Сандекър, шефа на НЮМА.
Нисък, но атлетически сложен, с яркорижа коса и брадичка а ла Вандайк, адмиралът имаше властни студени сини очи, от които нищо не убягваше. Той винаги беше нащрек като леопард, спящ под дърво с едното око отворено, който знае, че рано или късно плячката ще падне в ръцете му. Беше сприхав и рязък, но ръководеше НЮМА като великодушен диктатор. Сега той посочи към мъжа, седнал от лявата му страна.
— Не вярвам вие двамата да познавате Кен Хелм, специален агент на ФБР.
Сивокосият човек, облечен в делови костюм, със замислени кротки лешникови очи, който ги гледаше над очилата си за четене, се надигна леко от стола си и протегна ръка.
— Господин Пит, господин Джордино, много съм чувал за вас.
Което значи, че е прочел внимателно личните ни досиета, помисли си Пит.
Сандекър се обърна към мъжа вдясно от него.
— А това е Рон Литъл. Рон има странно звание в Централното разузнаване, но няма да познаете какво.
„Заместник-директор“, беше първата мисъл, която мина през ума на Пит.
Мъжът имаше кафяви като на породата коли очи и лице с дълбоки бръчки и кротко изражение, издаващо средна възраст и голям опит. Той само кимна.
— Господа.
— Другите ги познавате — довърши Сандекър, обръщайки се към останалите край масата.