— В коя посока предлагаш да тръгнем?
Гън огледа плоските камъни в двете посоки, докъдето му стигаше погледът.
— Според мен полковникът се е натъкнал на пътеката откъм наше дясно. От другата страна пътят вероятно е бил разбит от ерозията и свличане на почвата. Тъй като едва ли някой ще тръгне от върха на планината, за да копае в по-долната й част, камерата сигурно се намира малко по-нагоре по склона. Затова да тръгнем наляво и нагоре.
Стъпвайки внимателно по рохкавата вулканична скала, те бързо стигнаха до прилежно подредените камъни на пътеката и тръгнаха нагоре по нея. Равният път облекчи ходенето им, но свличанията бяха проблем. Трябваше да преминат през две такива, всяко широко по трийсет и повече метра. Придвижваха се бавно. Вулканичната скала беше назъбена и остра като нож. Едно подхлъзване, и телата им щяха да се търкулнат по склона и набирайки инерция, щяха да полетят от стръмните скали право в морето.
След като преодоляха и последното препятствие, двамата седнаха да си починат. Джордино откъсна една зелка, бутна я по наклона и я проследи с поглед как се затъркаля и заподскача, оставяйки разкъсани листа след себе си. След малко тя се загуби от полезрението му и той не можа да я види как цопна във водата като артилерийско гюле. Вятърът се усили и дъждът шибаше лицата им. Макар да бяха защитени от мушамите си, водата си намираше пътища да се просмуква през яките и да мокри бельото им.
Гън подаде на Джордино термос с кафе, което отдавна бе изстинало. Обядът им се състоеше от четири вафли. Още не бяха навлезли в царството на отчаянието, но скоро и това щеше да стане.
— Трябва да сме близо вече — каза Джордино, оглеждайки местността през бинокъл. — Не виждам да е разкопавано някъде отвъд онези скали, право пред нас.
Джордино огледа масивния скален блок, който стърчеше от склона.
— Камерата сигурно ще се окаже от другата страна — измърмори той. — А никак не ми се иска да замръкна тук.
— Не се безпокой. В това полукълбо разполагаме с още дванайсет часа дневна светлина.
— Мина ми нещо през ума.
— Какво? — попита Гън.
— Ние сме единствените човешки същества в радиус от три хиляди километра.
— Ободряваща мисъл!
— Ами ако ни се случи злополука и се нараним и не можем да излетим оттук? А дори и да искаме, не бих посмял да излетя в този вятър.
— Уведомим ли Сандекър за положението ни, той веднага ще спретне спасителна мисия. — Гън бръкна в джоба си и извади сателитен телефон „Глоубълстар“. — Той е толкова близо, колкото сигнала за набиране.
— И междувременно да се препитаваме с тия зелки? А не, благодаря!
Гън заклати примирено глава. Джордино вечно недоволстваше от нещо, но в същото време нямаше по-добър човек от него, с когото да бъдеш в затруднено положение. Не беше и от страхливите. Единствената им грижа сега беше вероятността от провал.
— Влезем ли веднъж в камерата — надвика вятъра Гън, — ще избегнем бурята и ще се подсушим.
Джордино не изчака втора покана и се изправи на крака.
— Да вървим тогава. Започвам да се чувствам като бърсалка за под, потопена в кофа с вода.
Без да изчака Гън, той закрачи към скалата, на петдесетина метра нагоре по древната пътека. Склонът ставаше по-стръмен и се превърна в отвесна скала, извисяваща се високо над тях. Част от пътя беше пропаднал и те трябваше внимателно да минат покрай скалата. След като я заобиколиха, се озоваха пред входа на камерата под свод, изграден от човешка ръка. Отворът беше по-малък, отколкото очакваха — около метър и осемдесет висок и метър и двайсет широк, колкото беше широка и пътеката. Зееше отворен — черен и зловещ.
— Това е тя, точно както я е описал полковникът — отбеляза Гън.
— Би трябвало един от нас да извика: „Еврика!“ — възкликна Джордино радостен, че най-после ще се скрият от вятъра и дъжда.
— Не знам за теб, но аз ще си сваля дъждобрана и раницата, за да се чувствам по-удобно.
— И аз ще направя същото.
Те се освободиха от товарите и мушамите си за дъжд и ги оставиха до входа от вътрешната страна на тунела, за да си ги вземат после за обратния път до самолета. Извадиха джобните си фенерчета от раниците, изпиха по още няколко глътки кафе и влязоха в скалната кухина. Стените бяха гладко издялани, никъде не се виждаха издатини или процепи. Имаше нещо особено в мястото, подсилвано от потискащия мрак и глухия вой на вятъра отвън.