Осветявайки пътя си с фенерчетата, двамата навлизаха все по-навътре, изпълнени и с любопитство, и с безпокойство от мисълта какво ли ще намерят. Тунелът изведнъж се разшири в квадратна камера. Джордино напрегна поглед и се вцепени за миг, когато светлинният лъч освети кости на крак, бедро, таз, а после и на гръден кош и гръбначен стълб, завършващ с череп, по който се виждаха остатъци от рижа коса. Останки от парцаливи и мухлясали дрехи все още висяха по костите.
— Чудно, как се е озовал клетият човек тук — промълви Гън, чувствайки, че се е вцепенил.
Джордино обходи с фенерчето цялото помещение и откри малко огнище и различни сечива и покъщнина. Всички те бяха изработени от дърво и вулканичен камък. В отсрещния ъгъл имаше също и остатъци от кожа и кости от тюлен.
— Съдейки по това, което е останало от дрехите, човекът е бил изоставен моряк, корабокруширал тук един бог знае кога, преди да умре.
— Странно, че полковникът не споменава нищо за него — каза Гън.
— „Мадрас“ е спрял непредвидено, за да се запаси с вода, след като бурята го е изтласкала от установения през 1779 година плавателен път. Този човек трябва да е пристигнал по-късно. Не вярвам друг кораб да се е отбивал тук поне петдесет или сто години оттогава.
— Не мога да си представя какъв ужас трябва да е било за клетия човек да остане сам на вулканичен остров без никакви изгледи да бъде спасен и с надвиснала над главата смърт.
— Той си е направил огнище — отбеляза Джордино. — Какво според теб е използвал като дърва? Тук няма нищо освен шубраци на места.
— Сигурно е горил каквито клони от тях е намирал… — Гън коленичи и прокара пръсти през пепелта, напипа нещо и го извади.
— Ето ти артефакти — показа той играчка колесница с две силно обгорени кончета. — Сигурно е изгорил всички предмети, направени от дърво, за да поддържа огъня си. — Гън насочи фенерчето си в лицето на Джордино и видя как устните му се разтягат в усмивка. — Какво смешно виждаш?
— Мина ми през ума колко ли от ония противни зелки е изял нещастникът.
— Не си ги опитвал, така че не знаеш дали са противни.
Джордино освети стените; по тях имаше същите надписи, каквито бе мярнал набързо в подземната камера в Телърайд. От средата на пода се издигаше постамент от черен обсидиан, върху който явно е стоял черният череп, преди да го вземе английският полковник. Лъчът освети също и срутване на част от отсрещната стена на камерата.
— Какво ли има от другата страна на онази купчина камъни?
— Да не би друга стена?
— Може би, кой знае. — В гласа на Гън се долавяше известна сигурност.
Джордино отдавна имаше доверие на интелигентността и интуицията на дребния Руди Гън.
— Мислиш ли, че има друг тунел отвъд стената? — попита Джордино и го погледна с изпитателен поглед.
— Да.
— По дяволите! — процеди през зъби Джордино. — Нашите приятелчета от Телърайд сигурно са ни изпреварили.
— Какво те кара да мислиш така?
Джордино разходи светлинния лъч по срутените скали.
— Техния начин на работа. Те си падат по взривяване на тунели.
— Грешиш. Това срутване е старо, много старо. Виж колко прах има между камъните. Готов съм да се обзаложа, че срутването е станало векове преди полковникът или клетият корабокрушенец да са стъпили тук, както и че нито един от двамата не е проявил любопитство и не си е направил труда да прокопае стената, за да види какво има оттатък нея. — Гън се наведе над купчината камъни и я освети с фенерчето. — Намирам я за напълно естествена. Не е било силно срутване. Мисля, че ще можем да се промъкнем през дупката.
— Не съм сигурен, че хормоните ми са за това.
— Млъквай и започвай да копаеш.
Оказа се, че Гън е прав. Срутването не беше масивно. Макар и да мърмореше, Джордино се впрегна на работа като муле. Далеч по-силен от двама, той вдигаше и отстраняваше по-тежките камъни, и то с такава лекота, сякаш бяха направени от корк. За по-малко от час двамата разчистиха проход, достатъчен да се промъкнат от другата страна на стената.
Като по-дребен, Гън запълзя пръв и светна фенерчето си.
— Какво виждаш? — попита го Джордино.
— Къс коридор, около пет-шест метра, отвеждащ към друга камера. — Той се провря докрай през дупката, стана, изчетка с ръка дрехите си и махна още няколко камъка от другата страна на стената, за да разшири отвора за широките рамене на Джордино. Двамата се спряха, осветиха с двата лъча камерата пред тях и видяха странни отражения.