Той остана доволен, когато старият ледоразбивач пристигна в района на срещата осем часа по-рано от предвиденото време. Водата беше прекалено дълбока за спускане на котва, затова той изведе кораба към външния край на паковия лед, преди да нареди да се спрат двигателите. След това уведоми Сандекър, че корабът е пристигнал край станцията и чака по-нататъшни нареждания.
Единственият отговор беше: „Пригответе се за посрещане на пътник“.
Почивката предостави на всички време да довършат започната си работа. Учените се заловиха да анализират и записват откритията си в компютрите, а моряците се захванаха с рутинната профилактика на кораба.
Не се наложи да чакат дълго.
На сутринта на петия ден, откакто бяха излезли от Уедел море, докато оглеждаше морския лед с бинокъла си, Гилеспи видя как един хеликоптер бавно изплува от мъглата на ранното утро по посока право към „Полар сторм“. Той нареди на втория помощник-капитан да посрещне хеликоптера на кърмовата площадка за кацане и излитане.
Хеликоптерът се задържа във въздуха за няколко секунди и се спусна на площадката. От отворената врата на товарното помещение слезе мъж с кожено куфарче и малък платнен сак и се заговори с втория помощник-капитан. После се обърна и помаха на пилота на хеликоптера. Лопатите на витлата се завъртяха бързо и докато летателният апарат се издигаше в студения въздух, поемайки по обратния път, Пит стъпи на мостика на „Полар сторм“.
— Здравей, Дан — поздрави той сърдечно капитана. — Радвам се да те видя.
— Дърк! Откъде се взе?
— Реактивен самолет на ВВС ме докара от Пунта Аренас, на Магелановия проток, дотук. Пистата, на която кацна, е в съседство с научноизследователската станция на японците и те бяха така любезни да ме извозят до кораба ти с техен хеликоптер.
— Какво те води в Антарктика?
— Малък изследователски проект надолу по брега.
— Знаех си, че адмиралът крие нещо в ръкава си, но беше толкова потаен. Дори не ми намекна, че ще идваш.
— Той си има причини за това. — Пит остави куфарчето си върху масата за морски карти, отвори го и подаде на Гилеспи лист хартия с комплект от координати. — Това е местоназначението ни.
Капитанът погледна координатите и изучи съответната морска карта.
— Залива Стивънсън значи — рече той тихо. — Наблизо е, на брега на Кемп, недалече от островите Хобс. Но там няма нищо интересно. Голо парче земя. Какво ще търсиш на него?
— Потънал кораб.
— Под ледовете?
— Не — отвърна Пит с половин усмивка, — в самите ледове.
Заливът Стивънсън изглеждаше много по-пуст и уединен, отколкото го бе описал Гилеспи, особено под небе, забулено от черни като въглени облаци, и море, пълно със заплашителен лед. Вятърът хапеше като острите зъби на змиорка и Пит започна да се замисля за физическите усилия, необходими за прекосяването на паковия лед, докато стигне до континенталния бряг. Но мисълта, че ще открие кораб, по чиито палуби не е стъпвал човешки крак от 1858 година, бързо покачи адреналина му.
Дали ще е още там, запита се той, където се бяха натъкнали на него Роксана Мендър и съпругът й преди близо век и половина? Дали ледът вече не го е разрушил или пък морето не го е изровило и той е потънал в дълбоките ледени води?
Пит завари Гилеспи на крилото на мостика да се взира през бинокъла в невидим обект далече зад разширяващата се диря на ледоразбивача.
— За китове ли гледаш? — попита го той.
— Не, за немска подводница — отвърна Гилеспи сериозно.
Пит помисли, че капитанът го поднася.
— В този район на морето няма много групи атакуващи подводници.
— Не, само една е. — Гилеспи не свали бинокъла. — И тя е U-2015. Преди десет дни следваше килватера ни, докато за малко не се сблъскахме.
Пит все още не вярваше, че е чул добре.
— Сериозно ли говориш?
Най-сетне Гилеспи свали бинокъла.