„Полар сторм“ навлезе в паковия лед и заора срещу плаващия пояс от ледове като краен защитник, втурващ се срещу цял отбор от противникови нападатели. През първата миля ледът не беше по-дебел от трийсет сантиметра и масивният подсилен нос с лекота изблъскваше настрани леденото одеяло. Но колкото повече се приближаваше до брега, толкова по-дебел ставаше ледът, достигайки метър — метър и двайсет. Тогава корабът забавяше ход, спираше, потегляше назад и отново се врязваше в леда, докато не стигнеше до ново, още по-дебело ледено препятствие. И това се повтаряше многократно.
Гилеспи не наблюдаваше резултата от разтрошаването на леда. Той седеше на висок въртящ се стол и изучаваше екрана на бордовата акустична сонда, която изпращаше звукови сигнали към морското дъно. Сигналите се връщаха обратно и посочваха разстоянието в метри между кила на кораба и дъното. Тези води не бяха изследвани и данни за характера на дъното не бяха отбелязани на морските карти.
Пит стоеше на няколко метра встрани от него и наблюдаваше през бинокъла. Ледените скали непосредствено зад бреговата ивица се издигаха на трийсет метра височина и постепенно се снижаваха до широко плато. Той огледа основата на скалите, търсейки да зърне следа от скования от ледовете „Мадрас“. Отникъде не се подаваше нито част от кърма, нито връх на мачта.
— Господин Пит?
Той се обърна. Насреща му се усмихваше нисък, набит мъж, около четирийсет и пет годишен, с розово като на херувимче лице, зелени очи, в които трепкаха весели пламъчета, и широка уста, изкривена в усмивка. Той протегна малка, почти нежна ръка към Пит.
— Да — потвърди Пит и се изненада от твърдото ръкостискане на мъжа.
— Аз съм Ед Нортроп, главен научен сътрудник и глациолог. Не съм имал удоволствието да ви познавам.
— Доктор Нортроп. Често съм чувал адмирал Сандекър да говори за вас — каза любезно Пит.
— С възторжени думи, надявам се — засмя се Нортроп.
— Всъщност той никога не можа да ви прости, че сте напълнили ботушите му с лед по време на експедицията на север от Берингово море.
— Джим е от хората, които дълго държат карез. Това се случи преди петнайсет години.
— Доколкото знам, сте прекарали дълги години в Арктика и Антарктика.
— Да, в продължение на осемнайсет години изследвам морския лед. Между другото аз пожелах да се присъединя към вас.
— Не ме мислете за неблагодарник, но предпочитам да отида сам.
Нортроп кимна и хвана тлъстината на корема си с две ръце.
— Няма да ви навреди, ако тръгнете с човек, който може да „разчита“ леда, а аз съм и много по-издръжлив, отколкото изглеждам.
— Убедихте ме.
— Наближаваме дъно — съобщи Гилеспи, после се обади в машинното. — Стоп машини, главен механик! Дотолкова можем да се приближим — и се обърна към Пит. — Намираме се на точните ширина и дължина, които ми даде.
— Благодаря ти, Дан. Това трябва да е приблизителното място, където „Паловерде“ е бил скован от ледовете през антарктическата зима на 1858 година.
Нортроп погледна през прозореца на мостика към леда, простиращ се от кораба до брега.
— Разстоянието е около три километра. Кратка разходка в студения въздух ще ни се отрази добре.
— Нямате ли моторни шейни на борда?
— Съжалявам, но нашата работа не изисква отдалечаване от кораба повече от стотина метра. Затова не виждаме смисъл да обременяваме бюджета на проекта с излишен лукс.
— Каква е според вас температурата на въздуха?
— Между пет и десет градуса под нулата. Относително топло за тези места.
— Не мога да чакам повече — каза Пит.
— Считайте се за късметлия, сега тук е есен. През пролетта е много по-студено.
— Предпочитам тропиците с приятните пасати и красивите момичета в саронги, извиващи снаги под звуците на барабан при залез-слънце.
Погледът му пробяга върху привлекателна азиатка, която вървеше право към него. Тя се усмихна и попита:
— Не сте ли с прекалено развито въображение?
— Такъв съм си по природа.
— Казаха ми, че вие сте Дърк Пит.
Той се усмихна сърдечно.
— Не са сбъркали. А вие трябва да сте Иви Тан. Дан Гилеспи ми каза, че подготвяте материал със снимки за тази експедиция.