— Чела съм много за вашите подвизи. Може ли да ви интервюирам, когато се върнете оттам, закъдето сте тръгнали?
Пит инстинктивно хвърли поглед към Гилеспи, който поклати глава.
— Не съм казвал на никого за целта ти.
Пит стисна ръката на Иви.
— С удоволствие бих ви дал интервю, но характерът на проекта ни не бива да бъде документиран.
— Има ли нещо общо с военните? — попита тя с невинно изражение.
Пит моментално долови във въпроса й опит да опипва почвата.
— Няма нищо общо нито с поверителни военни действия, нито с испански галеони, натоварени със съкровища, нито със страшни снежни човеци. Историята е толкова обикновена, че се съмнявам някой уважаващ себе си журналист да прояви интерес към нея — каза той и се обърна към Гилеспи. — Изглежда, оставихме подводницата край ръба на ледения блок.
— Или това — отвърна капитанът, — или пък ни следва под леда.
— Можете да тръгвате — каза първият помощник-капитан Бъши на Пит.
— Тръгвам.
Моряците спуснаха подвижното мостче и свалиха три шейни върху леда — едната беше натоварена с кутия с инструменти за разрязване на лед, покрита с насмолен брезент, а на другите две имаше само въжета за завързване, в случай че бъдеха открити някакви артефакти. Пит застана в дълбокия трийсет сантиметра сняг и видя Гилеспи да му сочи мъж, който имаше размерите и формата на полярна мечка.
— Изпращам и третия си офицер с теб и с доктор Нортроп. Казва се Айра Кокс.
— Приятно ми е — каза провлачено Кокс през брада, дълга до гърдите му. Гласът му сякаш излизаше някъде дълбоко от земята. Не протегна ръка, защото огромните му лапи бяха напъхани в също толкова огромни полярни ръкавици.
— Още един доброволец ли?
— Предложението дойде от мен — отвърна Гилеспи. — Не мога да пусна един от главните директори на Сандекър да върви сам из поле от непредвидим лед. Не желая да поемам такава отговорност. По този начин, ако изпаднеш в затруднение, ще имаш по-голям шанс да се избавиш. Натъкнеш ли се на бяла мечка, Кокс ще се пребори с нея.
— На Антарктида няма бели мечки.
Гилеспи сви рамене.
— Защо да рискуваме?
Пит не възрази. Дълбоко в себе си знаеше, че ако се случи най-лошото, един от тези мъже, или и двамата заедно, щяха да спасят живота му.
Когато на Антарктида настъпеше есен, бурни води ограждаха континента, но дойдеше ли зимата и температурите се понижеха, водата започваше да замръзва. После ледените парчета образуваха плаващи „чинии“, които се уголемяваха и сливаха, за да образуват ледени блокове, покрити със сняг. Тъй като тази година ледът започна да се образува по-рано, Пит, Нортроп и Кокс се движеха безпроблемно по неравната, но хлъзгава повърхност. Те заобиколиха няколко ледени хребета и два айсберга, които течението беше изтласкало от морето, но те още не бяха замръзнали в паковия лед. Пит оприличи плаващата ледена маса като дюшек на буци, покрит с бяла ватена кувертюра.
Пухкавият сняг не затрудняваше придвижването им. Нортроп вървеше пръв и оглеждаше внимателно снега за някоя пукнатина. Той не теглеше шейна с извинението, че му трябвало повече свобода на движенията, за да оглежда леда. Впрегнат в ремъците на една от шейните, Пит следваше Нортроп, който лесно се придвижваше върху ските си, които бе взел от хижата на баща си в Брекенридж, Колорадо. Кокс вървеше последен, нахлузил снегоходки, и влачеше другите две шейни без никакво усилие, сякаш бяха играчки.
Започналият с хубаво време ден, с ослепително слънце и чисто небе, скоро се помрачи от облаците, които започнаха да се струпват на хоризонта. Постепенно синьото небе стана сиво и слънцето се превърна в размазана бледооранжева топка. Заваля лек сняг и намали видимостта. Пит престана да мисли за влошаващото се време и за ледената зелена вода, на един хвърлей разстояние под краката му. Продължи да гледа ледените скали, които с приближаването им се извисяваха все по-високо и по-високо от върховете на ските му. Видя незаледените зъбери на планинския масив Хансен, но от тъмната форма, скована от лед, нямаше и помен. Той започна да се чувства като неканен гост в това обширно усамотено ледено царство, неопетнено от човешко присъствие.
След малко повече от час тримата прекосиха ледената маса и стигнаха до подножието на ледените скали. Гилеспи следеше всяко тяхно движение до спирането им във вътрешния край на плаващата ледена маса. Полярните им екипи в тюркоазен цвят лесно се отличаваха на искрящо белия фон. Той свери метеорологическите прогнози за десети път. Падащият сняг беше слаб и вятър нямаше, но той добре знаеше, че времето можеше да се промени в рамките на минути. Именно вятърът беше непредвидимият фактор. Той можеше без предупредителни признаци да превърне ослепително белия пейзаж в пълна неразличимост на релефа.