Гилеспи взе корабния сателитен телефон и набра номер. Веднага го свързаха със Сандекър.
— Те са на брега и започват издирването — докладва той на шефа си.
— Благодаря ти, Дан — отвърна Сандекър. — Уведоми ме, когато се върнат.
— Има още нещо, адмирале. Опасявам се, че изпаднахме в доста озадачаваща ситуация — и той разказа накратко на Сандекър за подводницата. Когато свърши, настъпи очакваната пауза от страна на адмирала, който се опитваше да осмисли чутото.
Накрая отвърна кратко и рязко:
— Аз ще поема грижата за това.
Гилеспи се върна зад широката стъклена преграда на мостика и вдигна отново бинокъла си.
— И всичко това заради някакъв си заседнал кораб — промълви той под носа си. — Дано поне да си струва!
На брега Пит се преборваше с обезсърчението си. Много добре съзнаваше, че всяко издирване на нещо, изчезнало преди толкова време, носи малки изгледи за успех. Нямаше начин да се определи колко лед се е натрупал върху кораба през изминалите 150 години. Нищо чудно корабът да лежи под леден пласт, дебел най-малко сто метра. Използвайки „Полар сторм“ за основна точка, той отбеляза границите на трикилометрова координатна мрежа под стръмните, сковани от лед скали. Пит и Кокс използваха по едно малко колкото цигарена кутия устройство с глобално позиционираща система, за да определят точното си местоположение всеки момент. Двамата се разделиха, като оставиха шейните на мястото, откъдето тръгнаха. Пит пое наляво, плъзгайки се сравнително бързо със ските си покрай подножието на скалите, а Кокс и Нортроп предприеха търсене в дясната посока. Когато всеки измина приблизително разстояние от километър и половина, решиха да се върнат там, откъдето бяха тръгнали.
Движейки се по-бързо от другите, Пит се върна пръв при шейните. След като бе проверил всеки сантиметър от скалите, той се разочарова, че не откри никаква следа от „Мадрас“. Половин час по-късно пристигна глациологът и се просна по гръб да си почине върху една малка издатина в леда. Той погледна Пит през тъмните си скиорски очила и разпери ръце в знак на поражение.
— Съжалявам, Дърк, не видях нищо в леда, което да прилича на следа от стар кораб.
— И аз ударих на камък — призна Пит.
— Не мога да твърдя, преди да съм направил проба, но е твърде вероятно ледът да се е пропукал по някое време и да го е отнесъл в морето.
От единия джоб на мъхнатата шуба на Пит се разнесе приглушеният глас на Гилеспи. Той извади от него портативно радио с връзка суша-кораб и отговори:
— Продължавай, Дан, чувам те.
— Изглежда, че се задава силна буря — предупреди Гилеспи. — Трябва да се върнете на кораба възможно най-бързо.
Пит пъхна радиото обратно в джоба, огледа ледената маса на север и видя само пустош.
— Къде остави Кокс?
Нортроп изведнъж се разтревожи и огледа ледената шир.
— Ами той видя някаква пукнатина в скалите и влезе вътре. Помислих, че ще я огледа и ще ме последва.
— Ще ида да проверя.
Пит се отблъсна с щеките си и пое по следите в снега — два чифта в едната посока и само един в обратната. Вятърът се усилваше бързо, ситните ледени частици се сгъстяваха като було. Блясъкът на леда намаля и слънцето се скри напълно. Той не можеше да не се възхити мислено на смелостта на Роксана Мендър. За него беше чудо, че е оцеляла в такъв страхотен студ. Пит забеляза, че се плъзга под огромни ледени зъбери, надвиснали над него. За миг му мина през ума, че тази огромна маса ще се срути върху него всеки момент.
Сред воя на вятъра чу приглушен вик. Спря се и се заслуша, напрягайки поглед през завесата от ледена мъгла.
— Господин Пит! Насам!
Отначало Пит не виждаше нищо освен бялата фасада на ледената скала. После му се мярна размазана тюркоазна фигура, която му помахваше от черен процеп, разцепващ скалата. Пит заби щеките си в снега и се плъзна по посока на Кокс. Почувства се като Роналд Колман в „Изгубен хоризонт“, който се преборваше със снежна виелица на Хималаите. В един момент той се озоваваше сред вихрушка от ледени прашинки, в следващия — в суха, спокойна, безветрена атмосфера.