— Фотографите сами носят апаратурите си. Не се безпокойте за мен. Вървете, аз ще ви настигна на кораба.
— Не ми се ще да се показвам груб — каза Гилеспи, — но аз трябва да бъда на борда възможно най-скоро.
— Бързай тогава — каза му Пит. — Ще се видим там.
Капитанът продължи напред. Още преди да тръгнат от пещерата, Пит беше настоял Иви да използва ските му, но тя решително отказа. Сега, след кратко предумване, му позволи да стегне обувките й в баките на ските. После й подаде щеките.
— Вие продължавайте, аз смятам да поогледам по-отблизо подводницата.
След като Иви потегли, Пит извървя петдесетина метра под ъгъл спрямо кърмата на кораба. Спря се и вдигна поглед над ледения блок към подводницата. Видя ясно как оръдейният разчет подготвяше палубното оръдие, а офицерите се бяха облегнали на комингса на бойната рубка. Никой от екипажа не носеше стандартната нацистка подводничарска униформа. Всички бяха облечени с черни, цели, прилепнали по тялото, предпазващи от студа гащеризони.
Пит застана така, че да го виждат добре от подводницата и включи портативното си радио.
— Говоря на командира на U-2015. Казвам се Пит. Можете да ме видите отстрани на кърмата на „Полар сторм“. — Той изчака за миг, за да бъдат възприети думите му и продължи: — Много добре знам кои сте. Разбрахте ли ме?
По радиото се чуха атмосферни смущения, след което се разнесе приятелски глас.
— Да, господин Пит. Говори командирът на U-2015. С какво мога да ви помогна?
— Узнахте моето име, командире. Как е вашето?
— Не е необходимо да го знаете.
— Да, ясно — рече спокойно Пит. — Вашите приятели от Новата съдба, или може би по-правилното е Четвъртата империя, също имат мания за тайнственост. Но не се безпокойте, дума няма да излезе от устата ми за гадната ви банда убийци, при условие че обърнете вашата гериатрична купчина старо желязо, останала от носталгичната ви страна, и си тръгнете по живо по здраво.
Всичко това бе казано наслуки, но продължителното мълчание му подсказа, че е попаднал в целта. Цяла минута измина, преди да чуе отново гласа на командира.
— Значи вие сте вездесъщият Дърк Пит.
— Да, аз съм — отвърна Пит, изпълнен с победоносното чувство, че е натиснал правилния бутон. — Не знаех, че славата ми се е разнесла толкова бързо.
— Виждам, че не сте губили време да пристигнете в Антарктика от Колорадо.
— Щях да съм тук още по-рано, но трябваше да се отърва от няколкото трупа на ваши приятели.
— Търпението ли ми изпробвате, господин Пит?
Разговорът започваше да става безсъдържателен, но Пит подстрекаваше командира, за да печели време.
— Не, просто искам да обясните странното си поведение. Вместо да нападате безпомощен невъоръжен океански научноизследователски кораб, би трябвало да сте в Северния Атлантически океан, за да торпилирате грохнали търговски кораби.
— Ние прекратихме военните си действия още през април 1945 година.
На Пит не му хареса видът на картечницата, която стърчеше от предната секция на бойната рубка, насочена право в неговата посока. Съзнаваше, че времето тече и беше сигурен, че подводницата възнамерява да разруши „Полар сторм“ и всички на борда му.
— И кога създадохте Четвъртия райх?
— Не виждам причина да продължавам този разговор, господин Пит. — Гласът прозвуча бездушно като на метеоролог, съобщаващ прогнозата за времето. — Сбогом!
Пит нямаше нужда да чака онова, което предстоеше, да му избоде очите. Веднага се наведе и отскочи зад близкия леден хълм миг преди картечницата да открие огън. Куршумите свистяха във въздуха и издаваха странни съскащи звуци, когато се забиваха в ледената преграда. Беше се проснал в една лека вдлъбнатина зад ледения хълм и не можеше да помръдне. За пръв път съжали, че полярният му екип е в тюркоазен цвят, който ярко изпъкваше на фона на леда и го правеше лесна мишена.
От мястото, където лежеше, виждаше надстройката на „Полар сторм“. Толкова близо, и в същото време толкова далече. Започна да сваля екипа си и остана само по пуловер и клин от вълнено трико. Ботушите също щяха да правят походката му тромава, затова свали и тях и остана по термичните си къси чорапи. Градушката от куршуми спря — стрелецът вероятно се чудеше дали е улучил Пит.
Той покри главата си със сняг, за да не се вижда черната му коса, после надникна с едно око иззад хълма.