Тъй като междувременно Кокс се занимаваше с дошлия в съзнание Бъши, Пит отговори:
— Аз ще поема грижата — увери той капитана. — Ти си почивай, докато те откараме в лазарета и те оставим в ръцете на доктора.
— Как е Бъши?
— Ще оживее. Сериозно е ранен, но след седмица-две ще бъде отново на крака.
— Слава богу! — въздъхна успокоен Гилеспи.
Докато Пит набираше номера на главното управление на НЮМА във Вашингтон, мислите му се върнаха към Джордино, намиращ се на остров Сен Пол, на по-малко от хиляда и петстотин морски мили оттук. Късметлия, помисли си той и си представи как приятелят му се угощава в някой хубав ресторант в Кейптаун в компанията на очарователна дама със съблазнителна рокля и отпива марково южноафриканско вино.
— Късмет от лотария! — смънка той под носа си, както стоеше сред развалините на мостика. — На него му е топло, а аз съм жив умрял от студ.
19.
— Защо Дърк винаги се урежда с отбрани проекти? — изнедоволства Джордино. — Бас ловя, че докато си говорим, той спи в някоя топла удобна каюта на борда на „Полар сторм“, сгушил в прегръдките си някоя прелестна морска биоложка.
Подгизнал и треперещ от студ от суграшицата и вятъра, той вървеше и се препъваше по скалистия склон с наръч къси клонки под мишница, които той и Гън бяха отсекли от ниските храсти, поникнали тук-там из планината.
— И ние ще се стоплим след малко, като изсушим клоните и запалим огън — успокои го Гън.
Той вървеше на крачка пред Джордино, прегърнал с двете си ръце сноп стърчащи във всички посоки почти голи клони. Въздъхна с облекчение, когато мина през сводестия отвор и влезе в тунела. Хвърли товара си на скалистия под и уморен седна, облягайки гръб на стената.
— Опасявам се, че най-многото, което можем да постигнем, е да опушим цялото помещение — измърмори Джордино, като свали мокрия си дъждобран и започна да попива с малка кърпа за ръце вадичките вода, стичащи се по врата му.
Гън му подаде чаша изстинало кафе от термоса и единствената останала вафла.
— Последната вечеря — отбеляза той мрачно.
— Сандекър каза ли ти кога ще ни измъкне от тази купчина скали?
— Каза само, че транспортът е тръгнал за насам.
Джордино погледна часовника си.
— Минаха вече четири часа. А така ми се искаше да стигнем в Кейптаун, преди да са затворили кръчмите.
— Сигурно не е успял да наеме друг самолет като нашия и пилот, иначе щяха да са вече тук.
Джордино наклони глава на една страна и се ослуша. После отиде да застане под свода. Суграшицата бе преминала в ситен дъжд. Облаците се разпръскваха и разкриваха късчета синьо небе. За първи път от няколко часа насам морето отново се виждаше.
Нещо в далечината привлече вниманието му. То приличаше на наплюто от муха върху заскрежено стъкло. Докато го наблюдаваше, петънцето постепенно доби формата на хеликоптер с раздвоени вертикални опашни плоскости и без задно витло.
— Имаме си компания — обяви той. — Един хеликоптер „Макдонел Дъглас“ се приближава насам от северозапад. Лети бързо и ниско над водата. Струва ми се, че е снабден с ракети въздух-земя.
Гън застана до Джордино.
— Хеликоптер не може да измине цялото разстояние от Кейптаун дотук. Трябва да е излетял от някой кораб наблизо.
— Няма никакви опознавателни знаци. Странно.
— Положително не е южноафрикански военен хеликоптер — отбеляза Гън.
— Не вярвам да идва с подаръци — изсмя се язвително Джордино. — Ако беше така, щяха да ни се обадят и да ни предупредят да ги очакваме.
След малко звукът на турбините и лопатите на витлото прониза студения въздух. Пилотът беше изключително предпазлив. Поддържайки безопасна височина над скалите, той започна да кръжи, изучавайки в продължение на три минути скалната площадка, където доскоро се намираше техният самолет. След това се спусна бавно, нагаждайки се според въздушните течения. Шейната му за кацане докосна скалистата повърхност и лопатите на витлото постепенно спряха да се въртят.
Настъпи тишина. Без вятър планинските склонове се смълчаваха напълно. След малко повече от обичайното забавяне, високата около метър и трийсет плъзгаща се врата на кабината се отвори и от нея скочиха един след друг шестима мъже в черни гащеризони. Бяха така тежковъоръжени, че огневата им мощ щеше да е достатъчна да превземе някоя малка държава.