— Не са наивници — отбеляза Гън. — Чух разговора по радиото.
— Каква е следващата точка от плана? — попита лаконично Джордино.
— Ще се промъкнем отново през отвора от срутването в съседния тунел и ще им направим засада.
— Ще извадим късмет, ако убием дори един или двама най-много.
— Поне ще изравним силите си — каза Гън бодро.
Разполагаха само с няколко минути и затова трескаво започнаха да отварят отново дупката в стената, за да се промъкнат в гробницата. Въпреки влажния студ и двамата се изпотиха здравата, докато промушат двата трупа, а после и самите себе си и раниците си през тесния отвор. Успяха съвсем навреме. Тъкмо сложиха и последния камък в отвора и надникнаха в предната камера през малките пролуки между камъните, и Номер четири влезе в камерата и залегна ничком на пода, последван от Номер пет. Двамата започнаха да движат дъгообразно фенерчетата и цевите на оръжията си по всяка стена.
— Както ти казах — прошепна в ухото на Гън Джордино, — оставили са Номер шест навън като резерва.
— Тук няма никой — съобщи Номер четири. — Пещерата е празна.
— Не е възможно — разнесе се гласът на пилота от хеликоптера. — Преди петнайсет минути видях първата група на метри от тунела.
— Той е прав — намеси се Номер пет. — Номера едно, две и три са изчезнали.
Всички говореха почти под носа си, но Джордино долавяше всяка дума по наушните слушалки на радиото. Макар и все още нащрек за някакво движение, нашествениците се отпуснаха малко, когато не видяха никакво място в камерата, където някой можеше да се скрие.
— Ти поеми правия — прошепна едва чуто Джордино. — Цели се в главата, защото има бронирана жилетка. Аз ще поема другия, проснатия на пода.
Двамата промушиха цевите на оръжията си през пролуки, не по-големи от четири сантиметра, прицелиха се в мъжете, които бяха дошли да ги убият, и изстреляха едновременно по един куршум. Изстрелите прокънтяха като гръмотевици в каменната камера. Залегналият мъж само трепна, а другият отхвърли ръце нагоре, издавайки лек стон, и с подкосени крака тупна тежко на земята.
Джордино избърса скалните люспи от лицето си и провря фенерчето си през дупката, за да огледа последствията. После се обърна към Гън и му направи знак, че са си свършили добре работата. Гън разбра съобщението и изключи наушния си микрофон.
— Трябва да останем тук… — зашепна Джордино.
Но преди да продължи, от радиото долетя глас.
— Какво става вътре?
Без повече да преправя гласа си, Джордино отвърна:
— Нищо особено. Застреляхме заек.
— Заек ли? — попита пилотът. — Що за глупост е това?
— Опасявам се, че другарите ни са мъртви — съобщи Номер шест. — Вероятно ония проклетници от НЮМА са ги убили.
— Тъкмо тия зайци имах предвид — обади се Джордино.
— Няма да се измъкнете живи — заяви пилотът.
— Както казваха гангстерите от едно време на ченгетата, елате и ни хванете.
— Няма да е необходимо — отвърна пилотът.
— Залегни! — каза през зъби Джордино на Гън.
Пилотът изравни носа на птицата си с входа на тунела и изстреля една от ракетите си. Последва силно свистене, когато ракетата излетя от контейнера си, окачен за фюзелажа на хеликоптера. Тя обаче не успя да мине право през тунела в камерата, а се удари в една от стените му и се взриви с оглушителен шум. Джордино и Гън изпитаха чувството, че огромно пиано се стовари върху тях от десетия етаж. Парчета натрошена скала изригнаха като фонтан, срязвайки всичко, което се намираше в камерата. Гъст дим и прах се завихри в малкото пространство със силата на ураган, преди да намери пътя на най-малкото съпротивление и да поеме навън през свода на тунела. Всички леснозапалими предмети в камерата мигом избухнаха в пламъци.
Колкото и невероятно да беше, не падна покривът нито на тунела, нито на камерата. Основната сила от взрива бе изсмукана обратно през тунела заедно с дима и праха. С изкаран от дробовете им въздух, Джордино и Гън побързаха да покрият лицата си с горната половина на облеклото си, за да се предпазят от дима и праха, преди да влязат временно във вътрешната гробница.
— Дано… не изстрелят… втора ракета вътре — заговори, кашляйки, Гън. — Иначе това ще е краят ни.
Джордино едва го чу, тъй като ушите му пищяха.
— Според мен ще решат, че една е достатъчна — отвърна Джордино също през суха кашлица. След малко, като почувства, че сетивата му бавно се възстановяват, той започна да маха камъните, за да разшири отвора. — Писна ми да местя тия камъни!