— Добре дошли в един малък ад! — приветства ги висок, дългурест мъж със сърдечна усмивка. От едното му рамо висеше огромно оръжие — комбинация от автоматична пушка, бомбомет, снайперистка пушка и дванайсеткалибров пистолет. — Аз съм лейтенант Майлс Джейкъбс, вашият водач.
— Явно, че адмирал Сандекър не иска да поеме риска от повторно появяване на терористи — отбеляза Пит, докато се ръкуваше с Джейкъбс.
— Независимо че отдавна е в оставка от Военноморските сили — каза Джейкъбс, — адмиралът все още има голямо влияние сред горните ешелони. Заповедите да ви закриляме ми бяха спуснати лично от командващия ВМС.
Без повече разговори Джейкъбс и четирима от хората му — двама отпред и двама отзад — поведоха групата на Пит по древната пътека към тунела в склона на планината. Пат беше подгизнала под дъждобрана си и нямаше търпение да се подслони на сухо. Когато стигнаха до сводестия вход, Джордино излезе да ги посрещне. Изглеждаше много изморен, но пъчеше гърди така, сякаш беше капитан на току-що спечелил мача футболен отбор.
Пат леко се изненада, като видя как двама сурови и яки мъже се прегръщат сърдечно, потупвайки взаимно гърбовете си. В очите им се четеше такова вълнение, че тя очакваше едва ли не и сълзите им да закалят.
— Радвам се да те видя жив, приятел — рече Пит със сияещо лице.
— И аз се радвам, че си оцелял — отвърна Джордино, захилен до уши. — Чух, че си замерял немска подводница със снежни топки.
Пит се разсмя.
— Доста е преувеличено. Единственото, което можахме да направим, беше да размахваме юмруци срещу тях и да ги наричаме с обидни думи, докато изневиделица не се появи наша подводница.
— Доктор О’Конъл — поклони се галантно Джордино и допря устни до облечената й в ръкавица ръка. — Имахме нужда от някой като вас да разведри това противно място.
Пат се усмихна и му отвърна с реверанс.
— Удоволствието е мое, сър.
Пит се обърна и представи един на друг Джордино и доктор Брад Хатфийлд, а после уточни:
— Брад е тук, за да изследва мумиите, които ти и Руди сте открили.
— Казаха ми, че вие и командир Гън сте се натъкнали на археологическа златна мина — отбеляза Хатфийлд. Той беше висок, кокалест човек със светлокафяви очи, гладко тясно лице и мек глас. Навеждаше се, когато говореше и гледаше през малки, кръгли очила, толкова старомодни на вид, сякаш бяха произведени през двайсетте години на миналия век.
— Хайде, стига сме стояли навън в тоя дъжд.
Джордино ги поведе през тунела към външната камера. Остра миризма на пушек и овъглена плът изпълни ноздрите им. „Тюлените“ носеха със себе си генератор, към който прикачиха маркуч, за да изведат останалия пушек навън от тунела. Електрическият му извод захранваше няколко прожектора.
Никой не бе очаквал, че ще види чак такава степен на разрушение. Цялата вътрешност беше почерняла от пламъците и покрита със сажди. Каквото е имало в камерата преди взрива, се беше изпарило.
— Какво е поразило това място? — попита Пит изумен.
— Пилотът на хеликоптера реши, че ще е много хитро да изстреля ракета право в тунела — поясни Джордино с такова спокойствие, сякаш обясняваше как се яде ябълка.
— Но ти и Руди не сте били вътре, нали?
Джордино се захили.
— Разбира се, че не. Зад тази камера има друг тунел, който води към още една камера. Ние бяхме защитени от купчина камъни от старо срутване. Двамата с Руди няма да можем да чуваме тих говор поне още няколко седмици, дробовете ни са задръстени, но нали оцеляхме…
— Цяло чудо е, че не сте се опекли като приятелчетата ви тук — отбеляза Пит, загледан в овъглените останки на нападателите.
— „Тюлените“ ще разчистят и ще превозят труповете обратно в Щатите за разпознаване.
— Ама че призрачно място — измърмори Пат с пребледняло лице. Но професионализмът й надделя и тя започна да прекарва пръсти по онова, което беше останало от скалните надписи. Тъга я изпълни, докато оглеждаше напуканата и разрушена стена. — Те са ги унищожили — промълви едва чуто тя. — Почти целите надписи са заличени. Много малко от тях може да се дешифрира.