— Та как ще позная? Предполагам, че не от онзи, а от тоя свят.
— Имаш право. Все още от тоя свят. Но след седмица напускам планетата. Сега съм на подготовка в централната станция за космически полети. Най-много след десетина дни ще излетим. Истинска експедиция, Джими! За каквато може само да се мечтае. Интересна и опасна. Ще ходим на гости на Юпитер, най-загадъчния член от нашето семейство…
— А Лина?
— Чехълът ли? Той плаче. Мъчно ми е, че трябва да я оставя, но едва извоювах място за себе си. Нищо. Най-късно след година ще се върна и тогава ще вдигнем сватбата. Три дни и три нощи, както са я правели моите прадеди. Засега, сбогом! Бързам, защото тук ни разсипват от учения и тренировки. Денонощно. Ще ти пратя нагледна картичка от Юпитер по някой метеор. До скоро виждане, приятелю!
Веселото сбогуване на българина натъжи Джими. Той се учудваше какво удоволствие може да се намери в това, да зарежеш работата си, любимата, приятелите, за да се впуснеш в някакви рисковани пътешествия и с болка мислеше, че въпреки своите чудатости всички тия хора около него си имат свой собствен живот, свои радости и грижи, че всички навярно успяват да вземат своя дял от щастието, нещо, което е твърде далеч от него.
Една вечер на екрана на визофона съвсем неочаквано грейна и мъжественото лице на Едуард Бентам. Джими се намръщи в изкуствена непристъпност, но не можа да скрие радостта си.
— Как е, Джими Кук? Нареждаш ли се?
— Какво има толкова да се нареждам? — отвърна Джими с престорена сериозност. — Вие всичко сте наредили така, че за един беден капиталист няма място вече на земята.
— Тъжна констатация, братко мой! Но ти като че ли си се поотчаял?
— А ти защо не се обаждаше досега?
— Бях ти сърдит.
— Защо се обаждаш тогава?
— Ами… Реших, че нямам право да ти се сърдя. За нашите понятия ти си невменяем.
— Благодаря за комплимента!
— Ти все още ли се сърдиш, когато ти казват истината?
Джими не отговори. Бентам внимателно се вгледа в лицето му.
— Тежко ли ти е, приятелю? — попита той внезапно с преобразен глас, в който звучеше истинско съчувствие.
— Тежко, Еди! — отпусна се Атомният човек. — Ако ти беше тук, може би нямаше да ми бъде така тежко. Тежко и скучно.
— Работа намери ли?
— Не съм и търсил.
— А ти потърси работа! Не се изоставяй! И чети повече! На мен много ми се иска да прелетя за някой и друг ден, но сега тук навлязохме в най-важния и най-трудния за мен период. Изследвания, наблюдения… Просто не мога да се откъсна! А отпуската за тоя месец използувах да се сбогувам с оня хлапак Светозар. Той замина, нали знаеш. Безпокоя се за него. Тия лудории няма да свършат с добро. Ще гледам да те посетя в най-скоро време…
Бентам започна да се обажда през вечер и това внесе известно разнообразие в живота на самотния Атомен човек. Джими съзнаваше, че геофизикът засега е единственият, когото чувствува по-близък, че и той от своя страна е приятелски разположен към него. Между тях бе се зародило онова особено приятелство, каквото понякога се създава между чужденци, който не могат да се разберат с думи, но се чувствуват привлечени един към друг от някаква дълбока и естествена сходност на темпераментите. Беше му мъчно за него и в тая привързаност той намираше известна подкрепа, черпеше надежда за по-смислен живот. Той му разправяше какво е правил през деня, къде е ходил, какво е видял. Разговорите им бяха както винаги шеговити и хапливи.
— Днес гласувах — казваше Джими. — Значи наистина съм равноправен гражданин на Америка.
— Какво да прави? Щом е имала нещастието да те роди някога, трябва да те търпи. За какво беше допитването?
— За тия проклети изкуствени слънца, които ме съживиха. Представи си, аз въпреки това гласувах за тях! Но предложението пропадна. Ходих да гледам броячните машини. Това се казва техника! Два часа и хоп — резултатите готови! И все пак някога изборите бяха по-интересни! Имаше и побоища, и линчувания на негри, въобще дигаше се по-голям шум.
Джими все още не можеше с леко сърце да признае гласно онова, което беше го поразило, все търсеше начин да го омаловажи. А той наистина беше изумен от тия къси и безшумни избори, където нямаше място за абсолютно никаква демагогия и където свободата и тайната на гласоподаването бяха безупречни. На бюрото му беше инсталиран специален гласоподавателен апарат. Такива апарати имаше във всеки дом, където живееха пълнолетни граждани, защото народното допитване бе едно от най-честите явления в техния обществен живот. Чрез този апарат, който смътно наподобяваше малка далекопишеща машинка, те изразяваха своята воля по зададения въпрос. Огромни изчислителни уреди в статистическия институт автоматично записваха гласовете и ги преброяваха.