Заедно с голяма група от по-запалени младежи Джими отиде в статистическия институт, за да види броячните машини. Те се намираха в една огромна зала, оградени само с тънък, копринен шнур и бяха достъпни за всички граждани. Върху два големи екрана светеха с фосфоресциращ блясък резултатите от преброяването на гласовете. Джими пристигна, когато то беше вече свършило и телевизионните станции съобщаваха, че в тая хладна утрин на закъснялата зима нюйоркските граждани с голямо болшинство на гласовете бяха отхвърлили проекта да бъде запалено над главите им изкуствено слънце. Джими, обхванат, без да ще, от изборно настроение, ругаеше „глупаците“, утешаваше се с мисълта, че като свият студовете, сами ще почнат да се разкайват и не можеше да подтисне възхищението си от великолепния начин на гласуване и съвършената демокрация.
Веднъж Бентам му каза:
— Днес попитах в Инратруд каква работа могат да ти предложат. Имат няколко места в метрото, където ти би могъл да вършиш нещо. Иска ли ти се да станеш отговорник по хигиената?
— Каквооо? Да ставам метач в метрото? Ти подиграваш ли ми се? — възмути се Джими.
— Но това е чудесна работа! Всичко е автоматично. Ти само ще пускаш и спираш машините. Четири часа на ден, после прави каквото си искаш.
— Ти защо не станеш тогава чистач?
— Аз си имам научна специалност. А ти нямаш и каквато и работа да ти предложат, все подобна ще бъде. Щом не искаш, запиши се да следваш! Време имаш предостатъчно.
— Колко години се следва?
— Две години общотеоретична подготовка и от пет до десет според специалността.
— Седем години да следвам? Ти си луд? — възкликна Джими. — Да не съм си намерил живота на пътя!
— Не, аз го намерих под ледовете. Но ти забрави, че ще живееш още доста време.
— Хъм, да — сконфузи се Атомният човек. — Време наистина има, но не ми се учи. Няма да работя и толкоз! Ще си гледам живота.
— Длъжен си да работиш. Аз ще се обадя на един приятел журналист. Може би ще те вземе да се навърташ там из редакцията. Все ще научиш нещо.
— Виж, това е вече друго! Все пак това ми е специалността…
Джими съзна, че неговата бивша специалност сега също така навярно не е годна за нищо, но не искаше да се предаде и нарочно не забеляза усмивката, с която геофизикът посрещна неговото надуто самодоволство.
В очакване на приятеля си, който беше обещал още през другата седмица да дойде, за да уреди настаняването му в редакцията, Джими Кук се снабди с един от малките, превъзходни детройтски автомобили и бързо овладя до съвършенство управлението му. Искаше да покаже на Бентам, че е способен и сам да подрежда живота си. Разпределителят от магазина не бе забравил станалия инцидент и изпълни обещанието си, като му избра действително много хубава кола. Джими се радваше като дете и още в първите дни направи една самостоятелна разходка из страната.
По календара зимата бе се настанила вече в Америка, ала слънцето все още се задържаше на небосклона и беше истинско удоволствие да се пътува с кола по удобните бетонни пътища. Като пресече реката Делавер, той се отправи в посока на големите езера, където неведнъж бе ходил някога като журналист. Ала и този край, както и цялата негова Америка бяха неузнаваеми. Навсякъде той срещаше нови, огромни градове и само тук-таме бяха се запазили някои от старите имена. Онова, което особено го порази, беше липсата на села. Той прекоси територията на два щата и не зърна никъде някое от някогашните малки поселища. Неимоверното нарастване на броя на населението поради липса на войни, поради охолния и дълголетен живот беше заставило хората да напуснат малките къщи. Затова и най-незначителните градове се изграждаха от същите небостъргачи както и Нюйорк, както и всички столици. Всяка педя земя беше необходима за живота на многомилиардното население на планетата. Отдавна не съществуваха вече пустинните и необитаемите джунгли, а бреговете зад северния полярен кръг бяха размразени още преди близо едно столетие чрез изкуствено отклоняване на топли морски течения от Тихия океан. Така и този край бе станал богат и цветущ. Единствена Антарктида не се използуваше напълно. Но сега, след разтопяването й, там се откриваха добри условия за живеене на нови милиарди хора. Марс, тази най-близка съседка, която столетия наред събираше мечтите на хората, отдавна беше впрегната в служба на човека. За Джими една от най-големите изненади беше, когато научи, че вкусният хляб, който яде, е от марсианско жито. Да, хитрият човек бе съумял да пригоди някои хлебодайни растения към суровите почвени условия на планетата, на която иначе не съществуваха условия за нормален човешки живот, беше им осигурил по изкуствен път допълнително светлина, топлина и влага и жънеше щедри реколти. Наистина човешките възможности бяха нараснали почти до безкрайност. Джими и сега срещаше на всяка крачка потвърждение за това, ала много рядко изпадаше вече във възторженото чувство на възхита, което преди понякога го обземаше. Самотата го гнетеше, а възхищението не е възхищение, когато няма с кого да го споделиш, когато всички хора около теб приемат това, от което ти се възхищаваш, като напълно естествено.