Пътуването донесе за Джими много нови впечатления. Срещаше се и разговаряше с непознати хора, стараеше се искрено да разбере неща, над които преди не беше се и замислял, със съзнанието, че това ще му е необходимо за работата в редакцията и със смътната надежда, че все пак един ден би могъл и той да бъде с нещо полезен на хората. Тази надежда обаче най-често биваше удавена ту в чувството за безсилие, ту в наглата самолюбивост, от която не можеше да се отърве и която често го караше да смята всички около себе си за глупаци и наивници.
Приключения, каквито търсеше Атомният човек, не съществуваха за обикновения съвременник на двайсет и втория век и на Джими не се случи също така нищо необикновено през тези дни с изключение на дребното произшествие, което му донесе минаването през един от най-западните градове на щата.
Той гарира колата си в края на града и излезе да се поразходи из улиците. В един парк съгледа млада, стройна, негърка с необикновено приятен шоколадов цвят на кожата и хубава усмивка, която разкриваше чудно бели зъби. Джими, който още отпреди имаше слабост към черните чеда на Екватора, се опита да я позакачи, подхвърли няколко недотам изтънчени изрази, ала противно на очакванията му негърката се възмути, спря с гневно изражение до него и за ужас на сконфузения Атомен човек се развика:
— Другари, моля ви се, този човек се държи неприлично!
За един миг около тях се струпа толкова народ, че Джими с удоволствие би легнал отново под ледовете на Антарктида. Той се опита да избяга, ала кръгът от хора се беше сгъстил и двама представители на Охрана на човека като часови стоеха вече с мрачни лица от двете му страни. Когато негърката, като се задъхваше и изчервяваше, от което ставаше още по-хубава, разказа на всички какво беше направил Джими, тълпата недоволно зашумя и го повлече към един от площадите в парка, на който се издигаше висока и красива дъговидна трибуна.
— Бива ли сега заради една негърка да вдигате такъв шум? — каза той страхливо на представителите на ОЧ, ала това като че ли повече ги разсърди и те грубо го задърпаха със себе си.
— Но моля ви, аз няма вече! — удари Джими на молба.
— Това ще кажете на гражданите, публично! — отвърна единият блюстител на реда.
— Но аз не знаех. Аз съм Джими Кук. Човекът, когото извадиха изпод ледовете.
Тези думи накараха хората да се спрат. Поискаха му документите. С треперещи пръсти Джими подаде паспорта си. Тълпата се развълнува.
— Пуснете човека, бе! — развикаха се някои. — Пуснете го! Не е голяма вината му. Той не разбира още от нашия живот.
— Тъкмо случай да разбере нещо — обаждаха се други с подигравателни нотки в гласа.
— Щом иска да живее сред нас, на нашите закони ще се подчинява!
— Граждани, кажете какво да правим? — провикна се другият представител на ОЧ. — Нека гласуваме! Който е за това, другарят Джими Кук да бъде изправен на трибуната за порицание, да си вдигне ръката!
Джими със свито сърце забеляза, че повечето ръце се вдигнаха. Все пак той се поуспокои малко, защото разбра какво възнамеряват да правят.
Качиха го на високата трибуна. До него застанаха хората от ОЧ и негърката, която отново изложи обвинението си. Накрая тя смутено обясни, че ако е знаела кой е той, може би не би се обърнала към общественото мнение, но сега вижда, че е по-добре така, защото той ще разбере, че нищо не стои по-високо от достойнството на човека. Тя помоли другаря Кук да не й се сърди за това и каза, че с удоволствие ще приеме неговото извинение и с още по-голямо удоволствие ще заличи лошия спомен за това от главата си.