— Не съм.
— И това ми го казваш така хладнокръвно?
— Ако искаш, мога да си направя и самокритика. Научих вече как се прави.
— Слушай, Джими Кук! — разсърди се геофизикът. — Сериозно ти казвам, че нашето приятелство едва ли ще продължи дълго, ако не се заемеш с книгите.
— Добре де. Ще се заема. Но много са скучни, бе брат! Аз никога не съм чел научна литература…
— Не обиждай книгите ни! Ти като едно изкопаемо от миналото, като случайно съживена вкаменелост нямаш още право да ги съдиш.
— Да — рече неочаквано сериозно и с тъга Джими. — Съзнавам, че съм едно безполезно изкопаемо. Но какво да правя? Никой не ме е учил как да живея в такова общество. Може би трябва да тръгна от забавачницата нагоре до университета? Време има, но дали ще помогне това? Вероятно кръвчицата ми е друга, а тя лесно не се мени.
— Ние кръвта ти източихме още на остров Шарко̀ и ти сложихме друга кръв — засмя се Бентам. — Значи не е там работата. Не се отчайвай! Както сам казваш, време има. А времето оправя всичко. Надявам се, че като станеш отново журналист, ще престанеш да скучаеш и ще погледнеш по-розово на живота…
Отидоха още същия ден в редакцията на районния ежедневник „Бруклински вести“, с чийто главен редактор геофизикът бе уговорил вече предварително настаняването на Джими. Главният редактор се оказа възрастен и посивял, но кипящ от енергия възпълен човек, у когото Джими веднага разпозна дългогодишния опитен журналист.
— Радвам се, колега — протегна ръка главният редактор и като ги покани да седнат, веднага забоде отново главата си в някакъв ръкопис. — Две минутки, моля, да довърша!
Джими огледа кабинета, огледа човека зад огромното масивно бюро и всичко му хареса. Да, тук дъхаше на нещо родно, познато. Имаше друг живот, примамлив, и о̀бичен, с миризмата на печатарско мастило, с напрегнатия нерв на новината. Един от многобройните видеотелефонни апарати забръмча. Главният редактор не помръдна, но Джими, преди геофизикът да беше успял да го спре, натисна копчето на апарата. Главният редактор вдигна глава, усмихна му се и едва тогава отправи поглед към екрана. Свърши разговора, прибра след това ръкописа и отново се усмихна.
— Да, колега, познава се, че сте журналист. Звънне ли апарат, скачаш, независимо къде се намираш и какво правиш. Апаратът носи новина. — Последните думи той каза, обърнат повече към Бентам, който като че ли се беше засрамил заради постъпката на своето протеже. — Е, надявам се, че ще заработим добре заедно. Вярвам, няма да се обидите, ако на първо време ви предложа репортерско място. Запознайте се с редакцията, с печатницата, с нашите методи на работа, а после — на лов за новини, нали така?
— Точно така — усмихна се Джими и почувствува, че този човек все повече му харесва със своята деловитост и краткост.
— Помните ли още някогашната американска формула за новината?
— Тъй вярно! Едно куче ухапало човек. Това не е новина. Новина е, ако човекът е ухапал кучето.
— Правилно! Ще се разберем значи с вас. От понеделник почвате! Желая ви успех!
Бентам с искрена радост забеляза как двамата бързо намериха общ език и това го изпълни с нови надежди за бъдещето на скучаещия Атомен човек.
— Каква беше тая глупост? — попита той на улицата. — Тая за кучето и човека?
— Не ги разбираш тия работи — отвърна важно Джими. — Това, брат, е най-святото правило за журналиста. То му показва, че новината трябва да се търси в необикновеното, в онова, което не се случва всеки ден, което може да порази читателя.
— Хубаво! — рече Бентам. — Важното е, да си намериш щастието, па макар и с хора, които хапят кучета. Но не мисли, че ще ти бъде много лесно! Формулата си е формула, ала сигурно днес има вече друго значение. Старай се да се държиш прилично и да научиш повече неща!
— Е, стига де! Отгде се извъди такъв моралист? — намръщи се Джими, когото срещата с главния редактор бе изпълнила с нова самонадеяност. — Видя ли тоя твой приятел, главния редактор, как се отнасяше с мен? Изглежда, че и днес както някога журналистите си остават най-добрата част на човечеството…
— Ти и себе си ли включваш в тая част на човечеството? — прекъсна го геофизикът.
Джими замълча. Светлата озареност на неговото лице говореше, че мислите му са вече другаде, че крои вече първите планове за новата си журналистическа кариера и няма намерение да разваля настроението си заради някакви провокаторски забележки.