Двата почивни дни, събота и неделя, които Бентам използува, за да посети приятеля си, изтекоха бързо и Джими се втурна смело и с открито сърце в новото си ежедневие. Занятията в редакцията погълнаха изцяло вниманието му. Понеже нямаше други интереси и други грижи, той по цял ден се въртеше из печатницата, експедицията или редакторските кабинети, макар да се работеше на смени от по три и четири часа. Така той скоро изучи много добре методите на работата, запозна се с всяко кътче на огромния небостъргач, който се заемаше от редакцията и печатницата. Особено го порази остроумният начин на разпространението на вестника, който чрез една сложна система от машини се доставяше от пощенските пневматични тръби направо в домовете на няколкото милиона абонати. Вестникът излизаше всяка сутрин, а в почивните и празнични дни по два пъти на ден и въпреки многобройния персонал в работните помещения винаги цареше до болка познатата му, родна атмосфера на напрегнатост, онзи своеобразен редакционен ритъм, на който не можеш да не се подчиниш, иначе ще бъдеш захвърлен от него настрана. Джими копнееше за деня, когато ще се включи в този ритъм, когато ще му бъде поставена първата самостоятелна задача. Той разлистваше старите течения и новите броеве на вестника, удивяваше се на прекрасното му оформление, на меката и гладка като коприна хартия, на великолепните цветни фотографии, на оригиналния замах на художниците и мечтаеше за часа, в който ще види отново своето име под колоните на някоя статия. Ала този час беше твърде далече. Джими сам чувствуваше колко много неща не разбира, колко неща не знае. Като четеше материалите на вестника, те му се струваха написани сякаш не на неговия майчин език, а на друг език, изпълнен с непознати изрази, с чужди за съзнанието му думи. Той и преди не владееше добре родния си език, ала сега ясно съзнаваше огромната разлика, която идеше от отишлата две столетия напред човешка мисъл, от неимоверната развитост на техниката и науката, които пълнеха езика с хиляди неизвестни за Джими понятия. Това съзнание го изпълваше с нова тревога. „Говедо — кореше се той понякога с горчива самоирония. — Как можа да проспиш цели двеста години?“ Ала шегата и иронията не помагаха, не го утешаваха. Това чувство за безсилие, за непригодност в този нов живот, се засили още повече след деня на първата самостоятелна журналистическа акция.
Този отначало така желан ден настъпи и донесе на Джими една безсънна нощ, в която той хиляди пъти премисляше как ще открие интересното, как ще го предаде в необходимия сензационен дух, как ще заслужи похвалата на редакторите.
Още от сутринта, въоръжен с джобен магнетофонен апарат за записване на интервютата и с малка стенографираща машинка, която подобно на сметачните машини пишеше върху навито тясно руло хартия, той се заразхожда из широките авенюта на Бруклин на лов за новини. В задачата му стоеше и посещението на няколко научни институти и заводи. Сега когато беше излязъл с професионалната задача да наблюдава, той видя толкова интересни неща, на които преди не бе обръщал внимание, че до вечерта десет пъти сменява рулото в стенографиращата машина и лентата на магнетофона. И напразно някои от инженерите, конструкторите и научните работници, от които искаше интервюта, го уверяваха, че няма нищо ново, че нищо интересно не се е случвало скоро при тях, че трябва да намине за новини след някой и друг месец, че това, за което ги пита, е отдавна известно на гражданите. Джими записваше, записваше и животът отново му се видя необикновено разнообразен, фантастичен, и отново, за кой ли път вече, му се стори, че всичко това е сън и той, ей сега ще разтърка очи и ще се събуди. Опиянен от изобилието на интересни неща, той бързаше да ги достави в редакцията, да смае редакторите, да смае читателите на хрониката „Бруклинско ежедневие“. Оформяването на хрониката му струваше много часове напрегнат труд, който обаче го изпълни с чудната сладост на доволството и удовлетворението, че е свършил нещо.
Със свито сърце, затаено в трепетно очакване, Джими постави на другия ден десетина изписани страници върху бюрото на завеждащия хрониката редактор. Редакторът, суховат и нервен човек, прочете материалите и лицето му стана още по-сухо и удължено. Прочете ги втори път, после вдигна глава и се усмихна:
— Хъм, нищо не става от това, приятелю! Това не са никакви новини. Та вие съобщавате неща, за които ние сме писали още преди петдесет години. После… Какъв е тоя стил? Пишете като че ли не съобщавате как се произвеждат машинки за бръснене, а за някакво откритие от жизнена важност за човечеството. Така не може! Аз ви казах още отначало: не бързайте, спокойно, наблюдавайте внимателно, разпитвайте гражданите! Те сами ще ви подскажат кое им е интересно и кое не. Аз разбирам, че за вас всички тези неща може би са интересни, но за нас, уви, не. Не ходете на първо време сам! Придружавайте другите репортери и се учете от тях! И не се отчайвайте, лека-полека ще се научите…