Очевидно посърналото лице на Джими беше предизвикало последните утешителни думи, които обаче съвсем не можаха да го утешат.
„Този път кучето ухапа човека, а не обратно“ — мислеше с горчивина той, като превърташе в ръце собственото си произведение. Ех, да можеше да занесе тия новини на някогашния си шеф, той би подскочил до тавана от радост. За съжаление и от него, и от всичките му някогашни колеги и приятели не беше останала и прашинка в нюйоркското гробище.
Спомените за миналото и неуспехът подтискаха често настроението му. Той ходеше с другите репортери, слушаше безразлично наставленията им, понякога се учудваше, че те записваха именно онова, което не е така интересно; понякога се оживяваше и набираше сам куп новини, които отново се оказваха стари и отново изживяваше конфузията на човек, който е започнал с трепет да разказва на приятелите си най-новия виц, а те изведнъж го прекъсват със смях и като посочват коремите си, казват, че вицът има хей такава брада. И само неимоверната му амбиция да покаже, че все пак е годен за нещо, го задържаха още в редакцията. Неговите колеги полагаха много усилия да му помогнат, ала Джими като някое бавноразвиващо се дете показваше отчайващо малки признаци на напредък. Все пак той постепенно почваше да разбира какви новини се търсят. Започна понякога и сам да донася такива новини, ала или другите репортери бяха го вече изпреварили, или той ги изпортваше със странно прекрояване на фактите и с невъзможния си език.
Веднъж, като се разхождаше сам из улиците, Джими видя на едно място струпал се народ. Джими заинтересован наближи. В центъра на кръга от хора стоеха две разплакани момчета и през сълзи, като се прекъсваха едно друго, обясняваха нещо на гражданите. До тях, навъсен и строг, стоеше мъж със златна значка на ревера. Момчетата разказваха как се гонили над улицата с ранични въртолети (Джими бе виждал често тези малки моторчета с една перка да разнасят из въздуха над парковете и спортните плацове такива момчета и момичета), как Томи подгонил Жорж, как го настигнал, как наближил много до него и имало опасност перките им да се срещнат, как Жорж, за да избегне нещастието, трябвало да се спусне над самата улица, където ударил с крака си един гражданин и после без малко щял да бъде прегазен от някаква кола, чийто спирачки вероятно не работели добре. Като гледаше разкривените и облени в сълзи лица на момчетата Джими се усмихна весело, ала сериозността на другите хора около него му направи впечатление. Това го подсети, че навярно тази случка е характерна и е важно да се посочи като пример за невъзпитание. Той взе имената на пакостниците, които дадоха тържествено обещание пред всички, че никога няма вече да се гонят над улиците и бързо съчини дописката. В нея описа произшествието с двете немирни деца, ала понеже му се видя твърде бедно и недостатъчно затрогващо, писа, че Жорж е счупил главата на гражданина и че след това един автомобил е откъснал крака на непослушното момче. Накрая той се обръщаше с пламенни думи към всички родители да възпитават правилно децата си, да ги контролират и да не им позволяват да нарушават правилата на движението.
Това беше първата дописка, която редакторът хареса. Той го похвали и още на другия ден тя цъфна в колоната, в която се порицаваха лошите постъпки на гражданите от района. Джими не можеше да си намери място от радост.
Той взе десетина броя от вестника и след като подчерта с червен молив дописката и подписа си — Д. Х. Кук, разпрати ги на всички по-близки познати. Ала радостта му не беше за дълго. Привечер редакторът го извика при себе си. Очевидно той бе силно разстроен, защото лицето му изглеждаше още по-сухо и удължено.
Другарю Кук, какво сте направили вие? — посрещна го той със сдържан, но явно сърдит тон. — Защо сте съчинили такива глупави подробности в дописката си? От сутринта в редакцията валят опровержения. Такова нещо у нас не се е случвало от двадесет години. Излагате вестника ни, излагате себе си…
— Но аз мислех, така ще бъде по-поучително… — заоправдава се Джими.
— Случката и така е поучителна и напразно сте чупили главите на гражданите и сте откъснали крака на детето — викна вече разгневен редакторът. — Та не разбирате ли, че изопачавате фактите, че това, както и да се мъчите да го оправдаете, е една истинска лъжа? — Редакторът стана от мястото си и се заразхожда из стаята. След малко продължи вече с по-мек тон: — Чел съм, че по ваше време лъжите са били нещо обикновено за вестниците, но днес те са абсолютно забранени. Запомнете това! Идете при дежурния редактор и му кажете да напише опровержение! Това е, което имах да ви кажа! Нека ви бъде добър урок! Довиждане!